На моите приятели!

Текстът е монолог от филма "Кръгът на Доусън". Публикувам го в оригинал и превод :)

I used to be afraid of so many things
That I'd never grow up...
in the same place for all eternity...
That my dreams would forever
be shy of my reach.

But it's true what they say
Time plays tricks on you
One day you're dreaming, the next,
your dream has become your reality.

And now that this scared little girl
no longer follows me wherever I go...
I miss her. I do.

Because there are things
I wanna tell her.
To relax, to lighten up...
That it is all going to be okay.

I want her to know that
meeting people who like you,
who understand you,
who accept you for who you are
will become an increasingly rare occurrence.

These people who contributed
to who I am - they are with me wherever I go.

And, as history gets rewritten
in small ways with each passing day
my love for them only grows.

Because the truth is,
it was the best of times
Mistakes were made, hearts
were broken, harsh lessons learned...

But all of that has receded
into fond memory now
How does it happen?
Why are we so quick to forget the bad
and romanticize the good?

Maybe we need to believe that the time
we spent together meant something
that we were there for each other in
a time in our lives that defined us all...

A time in our lives
that we will never forget.

I can't swear this is
exactly how it happened but this is how it felt.

Страхувах се от толкова много неща,
че никога няма да порастна,
че ще остана на едно и също място завинаги,
че никога няма да мога да постигна мечтите си...
Вярно е това, което казват хората:
Животът ни прави номера.
Един ден просто си мечтаеш,
а на следващия мечтите ти стават реалност.
Сега онова малко уплашено момиче
вече не ме следва навсякъде.
Липсва ми. Много.
Искам да й кажа някои неща:
да бъде спокойна,
че всичко ще бъде наред.
Искам да знае,
че да срещне хора,
които да я харесват,
да я разбират,
да я приемат такава каквато е,
се случва все по-рядко в живота...
Тези хора, които ми помогнаха да съм такава каквато съм,
те винаги са с мен, където и да отида...
И дори животът ни да се променя по малко всеки ден,
моята обич към тях единствено расте.
Защото истината е, че това е най-хубавото време в живота ми.
Правихме грешки, разбивахме сърцата си,
научихме най-трудните уроци...
Всичко това сега се е превърнало в един красив спомен...
Какво се случи?
Защо винаги бързаме да забравим лошото
и да романтизираме доброто?
Може би имаме нуждата да знаем,
че времето, което сме прекарали заедно,
Значи нещо.
Че сме се подкрепяли и сме били заедно във времето,
когато животът ни прави Хора.
Това е времето, което никога няма да забравим...
Не знам дали се е случило точно така,
Но това е начина, по който го чувствам...