НАЗДРАВЕ!!!
петък, 31 декември 2010 г.
Най-накрая!
Оф най-накрая си отива тая гадна година!!! Нямам търпение да дойде утре и да знам, че вече е 2011г. Стига с лошите неща, от утре почва моя купоон хахах айде всички да си изкарат много добре и да се подготвите за една мнооогооо хубава година. Това беше от нас, а догодина какви хубави неща ще пишем с Queen B лелее направо ще ви побъркаме хихи...
НАЗДРАВЕ!!!
НАЗДРАВЕ!!!
вторник, 21 декември 2010 г.
понеделник, 22 ноември 2010 г.
Търсачът
"Това е историята на един човек, когото бих определил като търсач...
Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира.
Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот
представлява търсене.
Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил.
След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни.
Бронзова портичка го приканвала да влезе.
Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място. Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата.
Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай.
Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните:
Абдул Тарег, 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни
Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис.
Приближил се и прочел:
Ямир Калиб, 5 години, 8 месеца и 3 седмици
Търсачът се почувствал ужасно разстроен.
Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвиша¬вала единайсет години... Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал.
Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.
- Не, не плача за близък - казал търсачът. - Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви дeца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?
Старецът се усмихнал и казал:
- Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея:
Вляво: това, което го е зарадвало.
Вдясно: колко време е продължила радостта.
Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и половина?...
След това вълнението на първата целувка - колко е продължило? Минута и половина, колкото целувката? Два дни? Седмица?
Бременността и раждането на първото дете?...
А женитбите на приятелите? А най-мечтаното пътуване? А срещата с брата, който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни?
Така в тетрадката записваме всеки момент на радост... Всеки момент.
Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му.
Защото това според нас е единственото и истинско живяно време."
Откъс от книгата на Хорхе Букай "Приказки за размисъл"
Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира.
Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот
представлява търсене.
Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил.
След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни.
Бронзова портичка го приканвала да влезе.
Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място. Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата.
Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай.
Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните:
Абдул Тарег, 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни
Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис.
Приближил се и прочел:
Ямир Калиб, 5 години, 8 месеца и 3 седмици
Търсачът се почувствал ужасно разстроен.
Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвиша¬вала единайсет години... Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал.
Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.
- Не, не плача за близък - казал търсачът. - Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви дeца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?
Старецът се усмихнал и казал:
- Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея:
Вляво: това, което го е зарадвало.
Вдясно: колко време е продължила радостта.
Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и половина?...
След това вълнението на първата целувка - колко е продължило? Минута и половина, колкото целувката? Два дни? Седмица?
Бременността и раждането на първото дете?...
А женитбите на приятелите? А най-мечтаното пътуване? А срещата с брата, който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни?
Така в тетрадката записваме всеки момент на радост... Всеки момент.
Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му.
Защото това според нас е единственото и истинско живяно време."
Откъс от книгата на Хорхе Букай "Приказки за размисъл"
неделя, 14 ноември 2010 г.
"Приказки за размисъл" Хорхе Букай
"Всички ние, които сме живели в търсене на истината, сме срещали по пътя си много идеи, които са ни съблазнявали и са заживявали в нас със сила, достатъчна да обуслови системата ни от вярвания.
Въпреки това, с времето много от истините са се оказвали отхвърлени, защото не са подкрепяли вътрешните ни търсения или защото някоя „нова истина", несъвместима с тях, е надделявала в нас и е заемала същите пространства. Или просто защото тези истини вече са престанали да бъдат такива.
Така или иначе, понятията, които сме имали като отправна точка, са се обезличили и изведнъж сме се оказали на произвола на съдбата - застанали на руля на нашия собствен кораб и съзнаващи възможностите си, но неспособни да начертаем надеждна посока.
Докато пиша това, изведнъж си спомням за „Малкият принц" на Антоан дьо Сент Екзюпери:
По време на пътуванията си из малките планети от своята галактика срещнал географ, който записвал планини, реки и звезди в големи регистри.
Малкият принц пожелал да запише цветето си (същото, което оставил на своята планета), но географът му казал:
- Не записваме цветя, защото не можем да се позоваваме на ефимерни неща.
И географът обяснил на Малкия принц, че „ефимерно" означава „застрашено от скорошно изчезване".
Когато Малкият принц чул това, много се натъжил, тъй като разбрал, че розата му е ефимерна...
И тогава се питам: от една страна, дали съществуват истини, здрави като скали и непоколебими като природни бедствия? Или истината е само понятие, чиято същност е мимолетна и деликатна като цветята? От друга страна, от макрокосмическа гледна точка:
Нима планините, реките и езерата не са също застрашени от скорошно изчезване?
Какво е „скоро" в сравнение със „завинаги"?
В този смисъл планините не са ли също ефимерни?...
Мисля, че това, което ми се ще да направя днес, е да се опитам да пиша за някои идеи планини, идеи реки и идеи звезди, които съм срещал по пътя си. Някои истини, които сигурно са спорни за другите хора, един ден ще станат такива и за мен. Но днес ми се струва, че имат устойчивостта и надеждността, които дава неопровержимият поглед на здравия разум.
I. Първата от тези надеждни мисли е неразделна част от гещалтфилософията и съзнанието, че
това, което е, е.
(Докато пиша това, си представям разочарованието на читателя: „Това, което е, е!... Тази ли е истината?".)
Идеята - непозната за много хора въпреки нейната очевидност - съдържа в себе си три импликации, които ми се струва важно да отбележа: със знанието, че „това, което е, е" се подразбира приемането на това, че фактите, събитията и ситуациите са такива, каквито са.
Действителността не е такава, каквато на мен би ми било удобно да бъде. Не е такава, каквато би трябвало да е. Не е такава, каквато ми казаха, че ще бъде. Не е такава, каквато беше. Не е такава, каквато ще бъде утре. Действителността около мен е такава, каквато е.
Пациенти и ученици, които ме слушат да повтарям тази мисъл, упорито търсят в нея нюанс на примирение, многозначителна поза, сваляне на гарда.
Струва ми се полезно да припомня, че промяната може да настъпи само когато осъзнаваме настоящата ситуация. Как бихме могли да начертаем пътя си до Ню Йорк, без да знаем в коя точка на Вселената се намираме?
Мога да започна пътя си само от отправната си точка, а тя е да приема, че нещата са такива, каквито са.
Вторият извод, който е пряко свързан с тази идея, е, че
аз съм този, който съм.
Отново:
Аз не съм този, който бих искал да съм. Не съм този, който би трябвало да бъда. Не съм този, който майка ми искаше да стана. Дори не съм този, който бях. Аз съм този, който съм.
Между другото, смятам, че цялата ни психопатология произлиза от отричането на тази фраза.
Всички наши неврози започват, когато се опитваме да бъдем тези, които не сме.
В „Нека ти разкажа..." писах за самоотричането:
...Всичко започна в онзи сив ден, когато ти престана да казваш гордо:
A3 СЪМ!...
Когато, засрамен и уплашен, сведе глава и замени думите и делата си с една мисъл:
ЩЕ ТРЯБВА ДА БЪДА...
...И ако е трудно да приемем, че сме тези, които сме, колко по-трудно ни е понякога да приемем третото последствие на идеята „това, което е, е":
Ти... си този, който си.
Тоест:
Ти не си този, който имам нужда да си.
Ти не си този, който беше.
Ти не си такъв, какъвто на мен ми е удобно.
Ти не си такъв, какъвто искам аз.
Ти си такъв, какъвто си.
Да приема това означава да те уважавам и да не искам от теб да се променяш.
Неотдавна започнах да дефинирам истинската любов като безкористната задача да създаваме пространство, за да може другият да бъде този, който е.
Тази първа „истина" е отправната точка и принципът на всяка връзка между зрели хора.
Материализира се, когато аз те възприема такъв, какъвто си, и усетя, че ти също ме приемаш такъв, какъвто съм.
II. Втората истина, която смятам за жизненоважна, съм заел от мъдростта на суфите:
Нищо хубаво не е безплатно.
Оттук следват според мен поне две идеи.
Първата: ако искам нещо, което е добро за мен, би трябвало да знам, че ще платя определена цена за него. Разбира се, заплащането невинаги е в пари (ако беше само в пари, щеше да е толкова лесно!). Тази цена понякога е висока, друг път -много ниска, но винаги съществува. Защото нищо хубаво не е безплатно.
Втората: да осъзная, че ако получа нещо отвън, ако ми се случва нещо хубаво, ако преживявам мигове на радост и наслада, то е, защото съм си ги спечелил. Платил съм за тях, заслужавам ги. (Само да обърна внимание на песимистите и да обезкуража лентяите: хубавото, което ми се случва, вече съм го платил. Няма плащане на вноски!)
Някои, които ме чуват да казвам това, питат:
А лошото?
Не е ли вярно, че лошото също не е безплатно?
Ако ми се случи нещо лошо, също ли е заради действие, което съм извършил? Или защото по някакъв начин съм го заслужил?
Може и да е така. Въпреки това, говоря за истини, които за мен са безспорни, без изключения, универсални. За мен твърдението: „Заслужавам всичко, което ми се случва, дори и лошото", не е непременно вярно.
Мога да ви уверя, че познавам хора, сполетени от тъжни и болезнени неща, които несъмнено те не са заслужили!
Да прегърна тази истина (че нищо хубаво не е безплатно) означава да изоставя завинаги детинската идея, че някой трябва да ми дава нещо просто така, заради желанието ми. Че животът трябва да задоволява желанията ми „само защото така искам", без причина, по чудо.
III. Третата идея, която смятам за отправна точка, бих формулирал по следния начин:
Вярно е, че никой не може да прави всичко, което иска, но всеки може да НЕ прави НИКОГА това, което НЕ ИСКА.
Повтарям казаното:
Никога не прави това, което не искаш.
Да приемем тази идея като действителен еталон -тоест, да живеем съобразно с нея - не е лесно. И най-вече не е безплатно. (Нищо хубаво не е безплатно и това е добре.)
Имам предвид, че ако съм зрял човек, никой не може да ме накара да правя нещо, което не искам да правя. Във всеки случай най-сериозното, което може да ми се случи, е да платя с живота си. (Не че омаловажавам тази цена, но продължавам да считам, че има разлика между това да мисля, че не мога да направя нещо, и това да знам, че ако го направя, то ще ми струва живота.)
Но всъщност в ежедневието ни цените са много по-ниски. Казано най-общо, единственото, от което се нуждаем, е способността да се откажем от одобрението, възхищението и любовта на част от околните. (Цената - както обичам да я наричам - е следната: когато човек се осмели да каже „не", започва да открива непознати страни у приятелите си - тила, гърба и всички онези части, които се виждат само когато другият си отива.)
Тези три истини представляват за мен идеи планина, идеи река, идеи звезда. Истини, които продължават да са такива с хода на времето и обстоятелствата.
Понятия, които не са относителни спрямо определени моменти, а спрямо всички и всеки един от миговете, които в съвкупността си обикновено наричаме „наш живот".
ИСТИНИ ПЛАНИНА, за да можем да построим дома си върху здрава основа.
ИСТИНИ РЕКА, за да можем да утолим жаждата си и да плаваме по тях в търсене на нови хоризонти.
ИСТИНИ ЗВЕЗДА, които да ни служат за водач дори и в най-тъмните ни нощи... "
Въпреки това, с времето много от истините са се оказвали отхвърлени, защото не са подкрепяли вътрешните ни търсения или защото някоя „нова истина", несъвместима с тях, е надделявала в нас и е заемала същите пространства. Или просто защото тези истини вече са престанали да бъдат такива.
Така или иначе, понятията, които сме имали като отправна точка, са се обезличили и изведнъж сме се оказали на произвола на съдбата - застанали на руля на нашия собствен кораб и съзнаващи възможностите си, но неспособни да начертаем надеждна посока.
Докато пиша това, изведнъж си спомням за „Малкият принц" на Антоан дьо Сент Екзюпери:
По време на пътуванията си из малките планети от своята галактика срещнал географ, който записвал планини, реки и звезди в големи регистри.
Малкият принц пожелал да запише цветето си (същото, което оставил на своята планета), но географът му казал:
- Не записваме цветя, защото не можем да се позоваваме на ефимерни неща.
И географът обяснил на Малкия принц, че „ефимерно" означава „застрашено от скорошно изчезване".
Когато Малкият принц чул това, много се натъжил, тъй като разбрал, че розата му е ефимерна...
И тогава се питам: от една страна, дали съществуват истини, здрави като скали и непоколебими като природни бедствия? Или истината е само понятие, чиято същност е мимолетна и деликатна като цветята? От друга страна, от макрокосмическа гледна точка:
Нима планините, реките и езерата не са също застрашени от скорошно изчезване?
Какво е „скоро" в сравнение със „завинаги"?
В този смисъл планините не са ли също ефимерни?...
Мисля, че това, което ми се ще да направя днес, е да се опитам да пиша за някои идеи планини, идеи реки и идеи звезди, които съм срещал по пътя си. Някои истини, които сигурно са спорни за другите хора, един ден ще станат такива и за мен. Но днес ми се струва, че имат устойчивостта и надеждността, които дава неопровержимият поглед на здравия разум.
I. Първата от тези надеждни мисли е неразделна част от гещалтфилософията и съзнанието, че
това, което е, е.
(Докато пиша това, си представям разочарованието на читателя: „Това, което е, е!... Тази ли е истината?".)
Идеята - непозната за много хора въпреки нейната очевидност - съдържа в себе си три импликации, които ми се струва важно да отбележа: със знанието, че „това, което е, е" се подразбира приемането на това, че фактите, събитията и ситуациите са такива, каквито са.
Действителността не е такава, каквато на мен би ми било удобно да бъде. Не е такава, каквато би трябвало да е. Не е такава, каквато ми казаха, че ще бъде. Не е такава, каквато беше. Не е такава, каквато ще бъде утре. Действителността около мен е такава, каквато е.
Пациенти и ученици, които ме слушат да повтарям тази мисъл, упорито търсят в нея нюанс на примирение, многозначителна поза, сваляне на гарда.
Струва ми се полезно да припомня, че промяната може да настъпи само когато осъзнаваме настоящата ситуация. Как бихме могли да начертаем пътя си до Ню Йорк, без да знаем в коя точка на Вселената се намираме?
Мога да започна пътя си само от отправната си точка, а тя е да приема, че нещата са такива, каквито са.
Вторият извод, който е пряко свързан с тази идея, е, че
аз съм този, който съм.
Отново:
Аз не съм този, който бих искал да съм. Не съм този, който би трябвало да бъда. Не съм този, който майка ми искаше да стана. Дори не съм този, който бях. Аз съм този, който съм.
Между другото, смятам, че цялата ни психопатология произлиза от отричането на тази фраза.
Всички наши неврози започват, когато се опитваме да бъдем тези, които не сме.
В „Нека ти разкажа..." писах за самоотричането:
...Всичко започна в онзи сив ден, когато ти престана да казваш гордо:
A3 СЪМ!...
Когато, засрамен и уплашен, сведе глава и замени думите и делата си с една мисъл:
ЩЕ ТРЯБВА ДА БЪДА...
...И ако е трудно да приемем, че сме тези, които сме, колко по-трудно ни е понякога да приемем третото последствие на идеята „това, което е, е":
Ти... си този, който си.
Тоест:
Ти не си този, който имам нужда да си.
Ти не си този, който беше.
Ти не си такъв, какъвто на мен ми е удобно.
Ти не си такъв, какъвто искам аз.
Ти си такъв, какъвто си.
Да приема това означава да те уважавам и да не искам от теб да се променяш.
Неотдавна започнах да дефинирам истинската любов като безкористната задача да създаваме пространство, за да може другият да бъде този, който е.
Тази първа „истина" е отправната точка и принципът на всяка връзка между зрели хора.
Материализира се, когато аз те възприема такъв, какъвто си, и усетя, че ти също ме приемаш такъв, какъвто съм.
II. Втората истина, която смятам за жизненоважна, съм заел от мъдростта на суфите:
Нищо хубаво не е безплатно.
Оттук следват според мен поне две идеи.
Първата: ако искам нещо, което е добро за мен, би трябвало да знам, че ще платя определена цена за него. Разбира се, заплащането невинаги е в пари (ако беше само в пари, щеше да е толкова лесно!). Тази цена понякога е висока, друг път -много ниска, но винаги съществува. Защото нищо хубаво не е безплатно.
Втората: да осъзная, че ако получа нещо отвън, ако ми се случва нещо хубаво, ако преживявам мигове на радост и наслада, то е, защото съм си ги спечелил. Платил съм за тях, заслужавам ги. (Само да обърна внимание на песимистите и да обезкуража лентяите: хубавото, което ми се случва, вече съм го платил. Няма плащане на вноски!)
Някои, които ме чуват да казвам това, питат:
А лошото?
Не е ли вярно, че лошото също не е безплатно?
Ако ми се случи нещо лошо, също ли е заради действие, което съм извършил? Или защото по някакъв начин съм го заслужил?
Може и да е така. Въпреки това, говоря за истини, които за мен са безспорни, без изключения, универсални. За мен твърдението: „Заслужавам всичко, което ми се случва, дори и лошото", не е непременно вярно.
Мога да ви уверя, че познавам хора, сполетени от тъжни и болезнени неща, които несъмнено те не са заслужили!
Да прегърна тази истина (че нищо хубаво не е безплатно) означава да изоставя завинаги детинската идея, че някой трябва да ми дава нещо просто така, заради желанието ми. Че животът трябва да задоволява желанията ми „само защото така искам", без причина, по чудо.
III. Третата идея, която смятам за отправна точка, бих формулирал по следния начин:
Вярно е, че никой не може да прави всичко, което иска, но всеки може да НЕ прави НИКОГА това, което НЕ ИСКА.
Повтарям казаното:
Никога не прави това, което не искаш.
Да приемем тази идея като действителен еталон -тоест, да живеем съобразно с нея - не е лесно. И най-вече не е безплатно. (Нищо хубаво не е безплатно и това е добре.)
Имам предвид, че ако съм зрял човек, никой не може да ме накара да правя нещо, което не искам да правя. Във всеки случай най-сериозното, което може да ми се случи, е да платя с живота си. (Не че омаловажавам тази цена, но продължавам да считам, че има разлика между това да мисля, че не мога да направя нещо, и това да знам, че ако го направя, то ще ми струва живота.)
Но всъщност в ежедневието ни цените са много по-ниски. Казано най-общо, единственото, от което се нуждаем, е способността да се откажем от одобрението, възхищението и любовта на част от околните. (Цената - както обичам да я наричам - е следната: когато човек се осмели да каже „не", започва да открива непознати страни у приятелите си - тила, гърба и всички онези части, които се виждат само когато другият си отива.)
Тези три истини представляват за мен идеи планина, идеи река, идеи звезда. Истини, които продължават да са такива с хода на времето и обстоятелствата.
Понятия, които не са относителни спрямо определени моменти, а спрямо всички и всеки един от миговете, които в съвкупността си обикновено наричаме „наш живот".
ИСТИНИ ПЛАНИНА, за да можем да построим дома си върху здрава основа.
ИСТИНИ РЕКА, за да можем да утолим жаждата си и да плаваме по тях в търсене на нови хоризонти.
ИСТИНИ ЗВЕЗДА, които да ни служат за водач дори и в най-тъмните ни нощи... "
четвъртък, 11 ноември 2010 г.
"Съвременник на всички времена"
"Истината е винаги проста. Проста е и жестоката истина в нашата национална трагедия. Ние обаче, увлечени в свойте безкрайни писания, в потоците си от думи, в налудничавите жестикулации, съвсем се отдалечихме от тази проста истина.
Управници, политици, общественици, интелигенция - всичко потъна в безизходно безредие. Партии, крила, групи, кръгове, нови идеологии, нови теории, учения, секти - пълна безпътица. И в цялата тая мътилка, гъмжи тъмна паплач от шмекери и лицемери - това е тяхното време. В тази мъчителна лутаница ние намразихме сами себе си. В мъчителното самоизяждане и себененавистничество, ослепяхме и не виждаме истината, която блести пред очите ни, и която може да се изрази с една дума - борба. Да разкъсаме тая мрежа, в която сами се оплитаме, за да се отворят очите ни и видим, че не враговете ни са толкова страшни, колкото сме страшни сами за себе си. Това е простата и жестока истина в нашата национална трагедия, това е белегът на народната съдба."
Д. Талев в. "Македония" 22.03.1934г.
...
Управници, политици, общественици, интелигенция - всичко потъна в безизходно безредие. Партии, крила, групи, кръгове, нови идеологии, нови теории, учения, секти - пълна безпътица. И в цялата тая мътилка, гъмжи тъмна паплач от шмекери и лицемери - това е тяхното време. В тази мъчителна лутаница ние намразихме сами себе си. В мъчителното самоизяждане и себененавистничество, ослепяхме и не виждаме истината, която блести пред очите ни, и която може да се изрази с една дума - борба. Да разкъсаме тая мрежа, в която сами се оплитаме, за да се отворят очите ни и видим, че не враговете ни са толкова страшни, колкото сме страшни сами за себе си. Това е простата и жестока истина в нашата национална трагедия, това е белегът на народната съдба."
Д. Талев в. "Македония" 22.03.1934г.
...
понеделник, 8 ноември 2010 г.
Писмо от Яворов
Това е една част от писмо на Яворов, която ме накара да се замисля... :)
"...И следвало би да заключа, че аз ревнувам онова, от което се оплаквам всеки ден и в стихове и в проза - и че желая да го запазя само за себе си. Следвало би да заключа, че аз обичам лошите си настроения. Щом е тъй, ако Господ поиска да ме направи щастлив, трябва да ми стовари върху главата такъво нещастие, че всички хора, от първия до последния, да бъдат върховни щастливци при мене. Но понеже такъво щастие не е по човешките сили, мога да се опасявам, че ако някога побеснея от отчаяние, аз ще полудея от радост!"
"...И следвало би да заключа, че аз ревнувам онова, от което се оплаквам всеки ден и в стихове и в проза - и че желая да го запазя само за себе си. Следвало би да заключа, че аз обичам лошите си настроения. Щом е тъй, ако Господ поиска да ме направи щастлив, трябва да ми стовари върху главата такъво нещастие, че всички хора, от първия до последния, да бъдат върховни щастливци при мене. Но понеже такъво щастие не е по човешките сили, мога да се опасявам, че ако някога побеснея от отчаяние, аз ще полудея от радост!"
четвъртък, 7 октомври 2010 г.
"Малкият принц"
"... Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...
Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.
Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.
***
...И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни... "
сряда, 6 октомври 2010 г.
Борба
Нощ. Гора. Сърце. Самота. Болка. Сълза. Спомен. Тъга. Луна. И пак самота. Още болка. И друга сълза...
Луна. И звезди. Спомен. Сърца. Усмивка. И още сълзи. През усмивка...
Нощ. Борба. Продължавам напред!
Утро...
Луна. И звезди. Спомен. Сърца. Усмивка. И още сълзи. През усмивка...
Нощ. Борба. Продължавам напред!
Утро...
четвъртък, 30 септември 2010 г.
Не сме народ!
Петко Славейков
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому меракът е развала...
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.
1875
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому меракът е развала...
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.
1875
понеделник, 20 септември 2010 г.
Каквото и да си говорим...
Нека предположим, че думите "пари" и "жени" са синоними:
1. Човек за да живее добре има нужда от пари(жени).
2. Парите(жените) развалят човека.
3. Пари(жени) при пари отиват.
4. Колкото повече пари(жени) имаш, толкова повече искаш.
5. Мъж без пари(жени) - лайно. Лайно с пари(жени) - мъж.
6. Жената(парата) прави дома. Жената(парата) разваля дома.
Парите и жените се привличат.
1. Ако 1 мъж има 3 жени, то той е или богат и красив, или богат и стар.
2. Ако 1 жена има 3 мъже, то те са: 1 красив, 1 богат и 1 който да я бие.
3. Богата жена - вдовица.
4. По-добре да платиш на проститутка за 1 час секс, отколкото на жена си цял живот (пак за същия секс ;) )
Поуката:
Каквото и да си говорим, става дума за пари(жени).
1. Човек за да живее добре има нужда от пари(жени).
2. Парите(жените) развалят човека.
3. Пари(жени) при пари отиват.
4. Колкото повече пари(жени) имаш, толкова повече искаш.
5. Мъж без пари(жени) - лайно. Лайно с пари(жени) - мъж.
6. Жената(парата) прави дома. Жената(парата) разваля дома.
Парите и жените се привличат.
1. Ако 1 мъж има 3 жени, то той е или богат и красив, или богат и стар.
2. Ако 1 жена има 3 мъже, то те са: 1 красив, 1 богат и 1 който да я бие.
3. Богата жена - вдовица.
4. По-добре да платиш на проститутка за 1 час секс, отколкото на жена си цял живот (пак за същия секс ;) )
Поуката:
Каквото и да си говорим, става дума за пари(жени).
неделя, 12 септември 2010 г.
"Дворецът на илюзиите"
Две приятелки - Алис и Дарлин, заминават на екзотично пътешествие до Тайланд, за да отбележат завършването на гимназията, без знанието на родителите си. В Банкок Алис и Дарлин се наслаждават на мечтаната ваканция. Всичко е прекрасно, докато не се сблъскват с чаровния Ник Паркс край хотелския басейн. Той им обещава невероятни изживявания, но вместо това момичетата са арестувани за трафик на хероин, малко след срещата си с красавеца на летището.Това ги изправя пред съд, където са признати за виновни. Присъдата е ужасяваща - по 33 години затвор На хиляди мили от дома, хвърлени в затвора в чужда страна, Алис и Дарлийн се борят за своето оцеляване. ената на спасението е висока и всяко едно от момичетата трябва да плати своята част.
Това е един от най-любимите ми филми, мисля че и Queen S също го оценява високо :)Когато се сещам за този филм, винаги ме връхлита едно особено чувство ... първо заради самата история и второ - ме кара да се замисля, че в живота си всеки има поне по един "приятел", който е готов да те прекара през ада, без капка угризение, а в същото време хората, които биха те спасили от там без да се замислят за себе си, са невероятна рядкост. Може би за нашето време те са измислени герои, които само да поддържат вярата в доброто. По-вероятно е да срещнеш еднорог, отколкото верен приятел. Но нали уж надеждата умира последна...
сряда, 8 септември 2010 г.
"Да се обичаме с отворени очи" от Хорхе Букай
"...Любов и влюбване
Може би очакването за мигновено щастие, което обикновено приписваме на връзката между двама души, желанието да изпитаме възторг, се дължи на илюзорното удължаване на момента на влюбването.
Знаем, че в началото срещата е страстна, екзалтирана, неудържима, ирационална. Емоциите ни връхлитат, завладяват ни и за известно време не можем да мислим почти за нищо друго, освен за човека, в когото сме влюбени, и за щастието, че това ни се случва.
Влюбването ни кара да усещаме радост при мисълта за съществуването на другия, да изпитаме рядкото усещане за пълнота.
Това състояние не продължава дълго, но остава в нас като спомен, който крепи връзката и който от време на време може да бъде пресъздаден.
След няколко месеца действителността ти поглъща или пък започва съзиданието на един общ път.
Когато човек е влюбен, той всъщност не вижда другия в неговата цялост, другия функционира като екран, на който влюбеният проектира идеализираните от него черти.
Чувствата, за разлика от страстите, са по-трайни и са здраво свързани с възприемането на външната действителност. Любовта се заражда, когато мога да видя човека пред себе си, когато открия другия. Именно тогава любовта замества влюбването.
След като премине този начален момент, започват да излизат наяве моите най-лоши черти, които проектирам и върху партньора. Любовта към него се изразява в предизвикателството да се освободим от тези проекции, за да се свържем истински с другия. Този процес не е лесен, но е едно най-красивите неща, които се случват или за които помагаме да се случат.
Говорим за любовта в смисъл, че „за нас е важно щастието на другия”. Ни повече, ни по-малко. Любовта като щастие, което завладява тялото и душата и което укрепва, когато виждам другия, без да искам да го променям.
Това, което е по-важно от характера на другия, е щастието което изпитвам до него, и неговото щастие до мен, удоволствието да съм го някой, който се грижи да ми е добре, който долавя от какво се нуждая и се радва да ми го даде – ето това е любовта.
Двойката е нещо повече от едно решение, тя е нещо, което се случва, когато се чувстваме свързани с другия по различен начин. Бих могла да кажа, че въз основа на удоволствието, което ми носи близостта с другия, решаваме да споделим с него голяма част от живота си и откриваме радостта да бъдем заедно. Все пак трябва да знаем, че не е достатъчно просто да намерим спътник: какво вече стана дума, необходимо е той да може да ни обогатява и да помага за нашето личностно израстване.
Любовта се гради между двама души благодарение на химия, която ни кара да се чувстваме различни – може би заради магическото усещане, че сме напълно приети от някого.
Влюбване и любов
Колко трудно е да се говори за това.
Онзи ден, по време на едно групово занимание, споделих с присъстващите нашите разговори, свързани с идеята за любовта въз основа на принципа „другият е по-важен за мен” и с физическото усещане да бъдеш с някой, когото обичаш. После помолих всеки от тях да каже какво мисли за любовта.
Един от отговорите, който ми хареса най-много, беше на двайсет и пет годишен младеж, който каза:”Когато обичаме, виждаме отвъд видимото. При любовта естетическите канони губят своята меродавност”.
Уелуд твърди, че съществува истинска любов, когато обичаме заради онова, в което знаем, че може да се превърне даден човек, а не само заради това, което е. Смятам, че влюбването и любовта да състояния, които се преплитат в една връзка. Обикновено в началото има период на страст, при който се смесва много от това, което си представяме, което проектираме върху другия човек. Тогава поставяме своя идеален мъж или жена на мястото на човешкото същество, което е до нас.
Влюбването е връзка със самите нас, макар че избираме определен човек, за да проектираме върху него това, което чувстваме. И тогава бихме могли да се запитаме:”Защо избираме този човек?”Какво става, когато след време другият започва да показва истинската си същност и тя не съвпада с представата ни?!
Така започват конфликтите. Другият не е такъв, за какъвто сме го смятали. Алтернативата в този случай да решим дали можем да обичаме този, който стой пред нас, или да останем вкопчени в идеала си.
Любовта може да започне с решаването на тази дилема, когато видим другият и осъзнаем, че го обичаме такъв, какъвто е. Дори може да заобичаме онези му черти, които не харесваме, именно защото са негови и го приемаме такъв, какъвто е.
Смятам, че връзките минават през моменти на влюбване, моменти на обич, моменти на омраза… Всъщност любовта и омразата са много близки. Никога не мразим толкова силно някого, както този, когото обичаме. Преди няколко дни синът ми, в пристъп на ярост ми каза:”Обичамразя те” (искаше да каже „мразя те”, но първо от устата му се изтръгна обичта).
По-здравословният избор е да приемем, че това е така. Връзката ни представлява съвместен път и наистина се запазва, ако сме открити, ако осъзнаваме какво става с нас, ако не го отричаме или се правим, че всичко е наред.
„Осъзнавам” е важна дума. Нека осъзнаем какво става с нас, нека му се отдадем. Така се запазва и изгражда връзката.
Средството за това е винаги едно и също: да осъзнаваме, да се концентрираме. Само ако сме наясно с истинската си същност, можем да се справяме с трудни ситуации.
Много хора живеят отделени от същността си, свързани само с това, което мислят, и без да имат представа за това, което наистина чувстват. Така е много трудно човек да се отдаде на любовта. Най-важното в любовта е да се осмелим да се вгледаме в себе си.
Така, без да има нужда от конфликт, можем да се погледнем, да сме свързани и да бъдем верни на себе си.
Ако не показваме какви сме, никой не може да ни обича.
Най-много да обичат нашата маска, както казваш ти, което не е достатъчно.
Намерих една книга от Маурсио Абади, в коята се говори за влюбването. Цитирам ти три откъси, които привлякоха интереса ми.
Влюбването е по-скоро връзка, при която не разпознаваме партньора си като отделна и различна личност, а го възприемаме и интерпретираме като наш двойник, чиито черти отговорят на идеализирания образ, който сами бихме искали да притежаваме. При влюбването има нещо като „обичам себе си, като се виждам отразен в теб”.
Да съм влюбен – означава да ти казвам колко те харесвам за това, че държиш толкова изящно огледалото, в което се оглеждам, за да си дам сметка за обичта ми към самия мен.
Но става така, че с течение на времето и докато връзката преминава през различни препятства, въображаемото „огледало” престава да бъде такова и естествения му импулс е да възвърне идентичността си. В началото желанието ни да се чувстваме обичани и обожавани е било толкова силно, че почти не сме обръщали внимание на факта, че са ни вземали за друг, а се е случило точно това. Имам толкова голяма нужда от любов, че за известно време й се радваме, макар и да е заблуда.
И наистина е заблуда, както казва Абади, защото всъщност тази страст при влюбването не е насочена към теб, а към образа на другия, отразен в теб.
Може би трябва да откажем да се почувстваме поласкани от писмо, в което някой ни се обяснява в безусловна и сляпа любов, и да съумеем да видим, че писмото е адресирано до някой друг. Но кой би могъл да направи нещо подобно?
Все пак, каквото и да правим, след броени мигове или след няколко седмици (от пет минути до три месеца, както ти казваш) другият ще започне да ни разкрива собствената си същност, която не ще може да скрие, както и да забелязва нашето истинско аз, което ние също не можем вечно да крием, без значение колко ни ласкае да е влюбен в нас и колко е красиво да се чувстваме влюбени.
Това е като пробуждане от сън. Малко по малко ще се появи човек, който ще е учудващо различен от онзи, с когото сме мислили, че се свързваме. Интересно е как говорят хората, които забравят за страстта си и решат, че другият се е променил,че не е същият, а в действителност единствено са се променили очите, с които се гледаме.
Човек открива различията и те водят до конфронтация.
Когато другият е приличал толкова много на нас, е било трудно както да спорим с него, така и да признаем истинското му съществуване.
Едва сега човек може да почувства, че не е сам. Трябва да търсим различията и да се опитваме да се сближим чрез тях, за разлика от преди, когато са ни сближавали само приликите.
Много ми харесва фразата, която чух да казваш в един репортаж:
Да си влюбен – означава да обичаш сходствата,
А да обичаш – да се влюбиш в различията.
Влюбването не е споделено чувство, защото все още не съществува субектът, с когото може да се споделя.
Влюбването е необяснима и почти неизбежна лудост – то всъщност представлява състояние на безразсъдно разстройство, придружено от маниакална екзалтация.
За разлика от него, любовта е разумна, но и трудоемка. Тя е по-трайна, не толкова буйна, но трябва да се полагат много усилия за да се запази.
Целувки Лаура ..."
Може би очакването за мигновено щастие, което обикновено приписваме на връзката между двама души, желанието да изпитаме възторг, се дължи на илюзорното удължаване на момента на влюбването.
Знаем, че в началото срещата е страстна, екзалтирана, неудържима, ирационална. Емоциите ни връхлитат, завладяват ни и за известно време не можем да мислим почти за нищо друго, освен за човека, в когото сме влюбени, и за щастието, че това ни се случва.
Влюбването ни кара да усещаме радост при мисълта за съществуването на другия, да изпитаме рядкото усещане за пълнота.
Това състояние не продължава дълго, но остава в нас като спомен, който крепи връзката и който от време на време може да бъде пресъздаден.
След няколко месеца действителността ти поглъща или пък започва съзиданието на един общ път.
Когато човек е влюбен, той всъщност не вижда другия в неговата цялост, другия функционира като екран, на който влюбеният проектира идеализираните от него черти.
Чувствата, за разлика от страстите, са по-трайни и са здраво свързани с възприемането на външната действителност. Любовта се заражда, когато мога да видя човека пред себе си, когато открия другия. Именно тогава любовта замества влюбването.
След като премине този начален момент, започват да излизат наяве моите най-лоши черти, които проектирам и върху партньора. Любовта към него се изразява в предизвикателството да се освободим от тези проекции, за да се свържем истински с другия. Този процес не е лесен, но е едно най-красивите неща, които се случват или за които помагаме да се случат.
Говорим за любовта в смисъл, че „за нас е важно щастието на другия”. Ни повече, ни по-малко. Любовта като щастие, което завладява тялото и душата и което укрепва, когато виждам другия, без да искам да го променям.
Това, което е по-важно от характера на другия, е щастието което изпитвам до него, и неговото щастие до мен, удоволствието да съм го някой, който се грижи да ми е добре, който долавя от какво се нуждая и се радва да ми го даде – ето това е любовта.
Двойката е нещо повече от едно решение, тя е нещо, което се случва, когато се чувстваме свързани с другия по различен начин. Бих могла да кажа, че въз основа на удоволствието, което ми носи близостта с другия, решаваме да споделим с него голяма част от живота си и откриваме радостта да бъдем заедно. Все пак трябва да знаем, че не е достатъчно просто да намерим спътник: какво вече стана дума, необходимо е той да може да ни обогатява и да помага за нашето личностно израстване.
Любовта се гради между двама души благодарение на химия, която ни кара да се чувстваме различни – може би заради магическото усещане, че сме напълно приети от някого.
Влюбване и любов
Колко трудно е да се говори за това.
Онзи ден, по време на едно групово занимание, споделих с присъстващите нашите разговори, свързани с идеята за любовта въз основа на принципа „другият е по-важен за мен” и с физическото усещане да бъдеш с някой, когото обичаш. После помолих всеки от тях да каже какво мисли за любовта.
Един от отговорите, който ми хареса най-много, беше на двайсет и пет годишен младеж, който каза:”Когато обичаме, виждаме отвъд видимото. При любовта естетическите канони губят своята меродавност”.
Уелуд твърди, че съществува истинска любов, когато обичаме заради онова, в което знаем, че може да се превърне даден човек, а не само заради това, което е. Смятам, че влюбването и любовта да състояния, които се преплитат в една връзка. Обикновено в началото има период на страст, при който се смесва много от това, което си представяме, което проектираме върху другия човек. Тогава поставяме своя идеален мъж или жена на мястото на човешкото същество, което е до нас.
Влюбването е връзка със самите нас, макар че избираме определен човек, за да проектираме върху него това, което чувстваме. И тогава бихме могли да се запитаме:”Защо избираме този човек?”Какво става, когато след време другият започва да показва истинската си същност и тя не съвпада с представата ни?!
Така започват конфликтите. Другият не е такъв, за какъвто сме го смятали. Алтернативата в този случай да решим дали можем да обичаме този, който стой пред нас, или да останем вкопчени в идеала си.
Любовта може да започне с решаването на тази дилема, когато видим другият и осъзнаем, че го обичаме такъв, какъвто е. Дори може да заобичаме онези му черти, които не харесваме, именно защото са негови и го приемаме такъв, какъвто е.
Смятам, че връзките минават през моменти на влюбване, моменти на обич, моменти на омраза… Всъщност любовта и омразата са много близки. Никога не мразим толкова силно някого, както този, когото обичаме. Преди няколко дни синът ми, в пристъп на ярост ми каза:”Обичамразя те” (искаше да каже „мразя те”, но първо от устата му се изтръгна обичта).
По-здравословният избор е да приемем, че това е така. Връзката ни представлява съвместен път и наистина се запазва, ако сме открити, ако осъзнаваме какво става с нас, ако не го отричаме или се правим, че всичко е наред.
„Осъзнавам” е важна дума. Нека осъзнаем какво става с нас, нека му се отдадем. Така се запазва и изгражда връзката.
Средството за това е винаги едно и също: да осъзнаваме, да се концентрираме. Само ако сме наясно с истинската си същност, можем да се справяме с трудни ситуации.
Много хора живеят отделени от същността си, свързани само с това, което мислят, и без да имат представа за това, което наистина чувстват. Така е много трудно човек да се отдаде на любовта. Най-важното в любовта е да се осмелим да се вгледаме в себе си.
Така, без да има нужда от конфликт, можем да се погледнем, да сме свързани и да бъдем верни на себе си.
Ако не показваме какви сме, никой не може да ни обича.
Най-много да обичат нашата маска, както казваш ти, което не е достатъчно.
Намерих една книга от Маурсио Абади, в коята се говори за влюбването. Цитирам ти три откъси, които привлякоха интереса ми.
Влюбването е по-скоро връзка, при която не разпознаваме партньора си като отделна и различна личност, а го възприемаме и интерпретираме като наш двойник, чиито черти отговорят на идеализирания образ, който сами бихме искали да притежаваме. При влюбването има нещо като „обичам себе си, като се виждам отразен в теб”.
Да съм влюбен – означава да ти казвам колко те харесвам за това, че държиш толкова изящно огледалото, в което се оглеждам, за да си дам сметка за обичта ми към самия мен.
Но става така, че с течение на времето и докато връзката преминава през различни препятства, въображаемото „огледало” престава да бъде такова и естествения му импулс е да възвърне идентичността си. В началото желанието ни да се чувстваме обичани и обожавани е било толкова силно, че почти не сме обръщали внимание на факта, че са ни вземали за друг, а се е случило точно това. Имам толкова голяма нужда от любов, че за известно време й се радваме, макар и да е заблуда.
И наистина е заблуда, както казва Абади, защото всъщност тази страст при влюбването не е насочена към теб, а към образа на другия, отразен в теб.
Може би трябва да откажем да се почувстваме поласкани от писмо, в което някой ни се обяснява в безусловна и сляпа любов, и да съумеем да видим, че писмото е адресирано до някой друг. Но кой би могъл да направи нещо подобно?
Все пак, каквото и да правим, след броени мигове или след няколко седмици (от пет минути до три месеца, както ти казваш) другият ще започне да ни разкрива собствената си същност, която не ще може да скрие, както и да забелязва нашето истинско аз, което ние също не можем вечно да крием, без значение колко ни ласкае да е влюбен в нас и колко е красиво да се чувстваме влюбени.
Това е като пробуждане от сън. Малко по малко ще се появи човек, който ще е учудващо различен от онзи, с когото сме мислили, че се свързваме. Интересно е как говорят хората, които забравят за страстта си и решат, че другият се е променил,че не е същият, а в действителност единствено са се променили очите, с които се гледаме.
Човек открива различията и те водят до конфронтация.
Когато другият е приличал толкова много на нас, е било трудно както да спорим с него, така и да признаем истинското му съществуване.
Едва сега човек може да почувства, че не е сам. Трябва да търсим различията и да се опитваме да се сближим чрез тях, за разлика от преди, когато са ни сближавали само приликите.
Много ми харесва фразата, която чух да казваш в един репортаж:
Да си влюбен – означава да обичаш сходствата,
А да обичаш – да се влюбиш в различията.
Влюбването не е споделено чувство, защото все още не съществува субектът, с когото може да се споделя.
Влюбването е необяснима и почти неизбежна лудост – то всъщност представлява състояние на безразсъдно разстройство, придружено от маниакална екзалтация.
За разлика от него, любовта е разумна, но и трудоемка. Тя е по-трайна, не толкова буйна, но трябва да се полагат много усилия за да се запази.
Целувки Лаура ..."
понеделник, 6 септември 2010 г.
6-ти септември
6 септември - Денят на Съединението - е една от бележитите дати в новата
българска история, едно от най-дръзките и най-достойни събития в
развитието на българската държава.
Съединението е чисто българско завоевание без външни подбудители, крепители и защитници. Това е първата категорична заявка за самостоятелно, равноправно участие на българите в модерната история на Европа и първият ясен знак за европейските политици, че трябва да се съобразяват с млада България.
На 6 септември 1885 година е провъзгласено Съединението на разделените по
силата на Берлинския договор Източна Румелия и Княжество България.
По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по
искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от
възобновената българска държава и включена отново в пределите на
Османската империя, макар и с известна автономия.
Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно, главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия.
Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен.
Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г.
Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание през 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив села и градове чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител – Г. Кръстевич. Кръстевич е бил донякъде наясно с целите и организацията на съзаклятниците, но като родолюбец, предпочита да не моли султана за турски войски и да се предаде доброволно.
Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д–р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев. Присъствието на лица от двете политически партии в Областта, на четирима военни дейци и представител на БТРЦК трябва да покаже на външния свят и особено на Русия, че Съединението е общонародно дело, а привличането на туркофила д-р Ст. Чомаков – да внесе успокоение у Високата порта.
Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България.
Александър I Батенберг – княз на България от 1879 г. до 1886 г., генерал и хесенски принц, е роден на 5 април 1857 г. във Верона (Италия). Племенник е на руския император Александър II. Участва като доброволец в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Избран е за български княз от Първото Велико народно събрание на 17 април 1879 г. по препоръка на руския император и със съгласието на Великите сили, подписали Берлинския договор (1878 г.). Още с встъпването си на престола Александър I Батенберг изразява недоволство от ограничените правомощия, които му предоставя Търновската конституция. Затова се насочва към съюз с Консервативната партия (чиито водители още по време на Учредителното събрание (1879 г.) се обявили за олигархично управление) и с нейна помощ се стремял да засили личната си власт.
На 27 април 1881 г., с активното съдействие на ген.-лейтенант П. К.
Ернрот, който по това време е военен министър в България, Александър I
извършва отдавна замисления държавен преврат, след който суспендира
(отменя) конституцията и въвежда т.нар. режим на пълномощията
(1881-1883 г.). Но този акт не дава очакваните резултати, напротив,
князът губи до голяма степен своя престиж в България и се лишава от
подкрепата на Русия. Това го принуждава да възстанови конституцията още
преди да изтече определеният от него 7-годишен период на пълномощията.
Съгласието му да приеме Съединението на Източна Румелия с Княжество
България, прокламирано на 6 септември 1885 г. в Пловдив, съдейства до
известна степен за закрепване на положението му вътре в страната.
Външнополитическите му позиции обаче стават още по-нестабилни. След
Сръбско-българската война (1885 г.), в която Александър I е главнокомандващ българската войска, настъпва обтягане на руско-българските отношения. Това създава силни настроения против него сред голяма част от българските политически дейци и сред висшия състав на армията. На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър I от престола. Въпреки извършения контрапреврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август същата година той абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. След абдикацията служи в редовете на австро-унгарската армия до края на живота си. Умира на 17 ноември 1893 г. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей.
българска история, едно от най-дръзките и най-достойни събития в
развитието на българската държава.
Съединението е чисто българско завоевание без външни подбудители, крепители и защитници. Това е първата категорична заявка за самостоятелно, равноправно участие на българите в модерната история на Европа и първият ясен знак за европейските политици, че трябва да се съобразяват с млада България.
На 6 септември 1885 година е провъзгласено Съединението на разделените по
силата на Берлинския договор Източна Румелия и Княжество България.
По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по
искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от
възобновената българска държава и включена отново в пределите на
Османската империя, макар и с известна автономия.
Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно, главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия.
Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен.
Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г.
Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание през 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив села и градове чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител – Г. Кръстевич. Кръстевич е бил донякъде наясно с целите и организацията на съзаклятниците, но като родолюбец, предпочита да не моли султана за турски войски и да се предаде доброволно.
Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д–р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев. Присъствието на лица от двете политически партии в Областта, на четирима военни дейци и представител на БТРЦК трябва да покаже на външния свят и особено на Русия, че Съединението е общонародно дело, а привличането на туркофила д-р Ст. Чомаков – да внесе успокоение у Високата порта.
Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България.
Александър I Батенберг – княз на България от 1879 г. до 1886 г., генерал и хесенски принц, е роден на 5 април 1857 г. във Верона (Италия). Племенник е на руския император Александър II. Участва като доброволец в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Избран е за български княз от Първото Велико народно събрание на 17 април 1879 г. по препоръка на руския император и със съгласието на Великите сили, подписали Берлинския договор (1878 г.). Още с встъпването си на престола Александър I Батенберг изразява недоволство от ограничените правомощия, които му предоставя Търновската конституция. Затова се насочва към съюз с Консервативната партия (чиито водители още по време на Учредителното събрание (1879 г.) се обявили за олигархично управление) и с нейна помощ се стремял да засили личната си власт.
На 27 април 1881 г., с активното съдействие на ген.-лейтенант П. К.
Ернрот, който по това време е военен министър в България, Александър I
извършва отдавна замисления държавен преврат, след който суспендира
(отменя) конституцията и въвежда т.нар. режим на пълномощията
(1881-1883 г.). Но този акт не дава очакваните резултати, напротив,
князът губи до голяма степен своя престиж в България и се лишава от
подкрепата на Русия. Това го принуждава да възстанови конституцията още
преди да изтече определеният от него 7-годишен период на пълномощията.
Съгласието му да приеме Съединението на Източна Румелия с Княжество
България, прокламирано на 6 септември 1885 г. в Пловдив, съдейства до
известна степен за закрепване на положението му вътре в страната.
Външнополитическите му позиции обаче стават още по-нестабилни. След
Сръбско-българската война (1885 г.), в която Александър I е главнокомандващ българската войска, настъпва обтягане на руско-българските отношения. Това създава силни настроения против него сред голяма част от българските политически дейци и сред висшия състав на армията. На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър I от престола. Въпреки извършения контрапреврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август същата година той абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. След абдикацията служи в редовете на австро-унгарската армия до края на живота си. Умира на 17 ноември 1893 г. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей.
вторник, 31 август 2010 г.
Легенда за ПРИЯТЕЛСТВОТО
В една арабска легенда се разказва за двама приятели, които вървели през пустинята. По пътя избухнал спор и единия зашлевил шамар на другия. Пострадалият, без дума да обели, седнал и написал ма пясъка:
"Днес моят най-добър приятел ме удари!"
Продължили напред и стигнали до един оазис, където влезли да се изкъпят. Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави, но навреме бил спасен от другаря си. Когато се посъвзел, грабнал камата си и написал на един камък:
"Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!"
Заинтригуван, приятелят му го попитал:
"Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка, а сега пишеш върху камък?"
Засмян, другарят му отвърнал:
"Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на СЪРЦЕТО, където никoй вятър не може да го заличи..."
неделя, 8 август 2010 г.
"На изток от рая"
“… Когато нашата храна, облекло и покрив станат рожба на едно сложно масово производство, тогава и в нашето съзнание ще навлязат масови представи, за да изместят всички останали мисли. В наше време масовото производство е навлязло и в икономиката, и в политиката, и дори в нашата религия. А това е опасно. В света съществува огромно напрежение, напрежение като пред взрив, хората са сковани и объркани. В такъв момент ми изглежда напълно в реда на нещата да си задавам въпроси от рода на: В какво вярвам аз? За какво и срещу какво трябва да се боря?
Нашия вид, човешкият, е единствения съзидателен вид и той разполага само с едно творческо оръдие - ума и духа на отделния човек. Нищо никога не е било създавано едновременно от двама души. Добро сътрудничество не същуствува нито в музиката, нито в изкуството, нито в поезията, нито в математиката, нито във философията. След като чудото на творчеството веднъж се е случило, групата може да го доизгради и разшири, но групата не може да притежава творческо хрумване. Неговата безценност се крие в духа на отделния човек.
Силите вложени в разбиранията за групата, са обявили война за унищожаването на тази скъпоценност - човешкия ум. Свободното незнаещо граници съзнание се преследва, ограбва, притъпява и упоява от безчестие, недохранване, потискане, принудително насочване, от зашеметяващите удари на уеднаквяването. Самоубийствен е пътят, по който, изглежда, е тръгнал нашия човешки вид.
Ето защо вярвам, че свободният, търсещ ум на човека е най-скъпоценното нещо на света. И аз ще се боря тъкмо за тази свобода на съзнанието да се движи ненасочвано в посоката, която си избере. И ще се боря против всяка идея, религия или власт, които ограничават или унищожават индивида. Защото, ако тържеството на човека може да бъде убито, значи ние сме загубени.”
“В истината има повече красота,дори когато красотата е отвратителна. Разказвачите на приказки пред градските порти изопачават живота, така, че на мързеливите, глупавите и слабите да им се вижда прекрасен, а това само задълбочава техните недъзи, без да ги учи на нищо, без нищо да лекува, без да извисява душите им.”
“Понякога си мисля, че светът ни поставя в такъв период на най-тежки изпитания, тогава се обръщаме навътре и като се видим, ужасяваме се. … В такъв момент мръсотията е адски мръсна, а чистотата ни се струва снежнобяла. … Опитай се да повярваш, че нещата не са нито толкова добри, нито толкова лоши, колкото изглеждат.”
“… За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината - такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина!”
* “…К
огато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той обикновено иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго.”
* “…Много е лесно от ленност и слабост да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: “Нищо не можах да сторя, така било писано!” Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави човека човек. Котката няма избор, пчелата е длъжна да прави мед. В това няма нищо свято. Знаете ли, тия старци, които неусетно се носеха към смъртта, сега са много любопитни да умрат.”
Нашия вид, човешкият, е единствения съзидателен вид и той разполага само с едно творческо оръдие - ума и духа на отделния човек. Нищо никога не е било създавано едновременно от двама души. Добро сътрудничество не същуствува нито в музиката, нито в изкуството, нито в поезията, нито в математиката, нито във философията. След като чудото на творчеството веднъж се е случило, групата може да го доизгради и разшири, но групата не може да притежава творческо хрумване. Неговата безценност се крие в духа на отделния човек.
Силите вложени в разбиранията за групата, са обявили война за унищожаването на тази скъпоценност - човешкия ум. Свободното незнаещо граници съзнание се преследва, ограбва, притъпява и упоява от безчестие, недохранване, потискане, принудително насочване, от зашеметяващите удари на уеднаквяването. Самоубийствен е пътят, по който, изглежда, е тръгнал нашия човешки вид.
Ето защо вярвам, че свободният, търсещ ум на човека е най-скъпоценното нещо на света. И аз ще се боря тъкмо за тази свобода на съзнанието да се движи ненасочвано в посоката, която си избере. И ще се боря против всяка идея, религия или власт, които ограничават или унищожават индивида. Защото, ако тържеството на човека може да бъде убито, значи ние сме загубени.”
“В истината има повече красота,дори когато красотата е отвратителна. Разказвачите на приказки пред градските порти изопачават живота, така, че на мързеливите, глупавите и слабите да им се вижда прекрасен, а това само задълбочава техните недъзи, без да ги учи на нищо, без нищо да лекува, без да извисява душите им.”
“Понякога си мисля, че светът ни поставя в такъв период на най-тежки изпитания, тогава се обръщаме навътре и като се видим, ужасяваме се. … В такъв момент мръсотията е адски мръсна, а чистотата ни се струва снежнобяла. … Опитай се да повярваш, че нещата не са нито толкова добри, нито толкова лоши, колкото изглеждат.”
“… За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината - такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина!”
* “…К
огато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той обикновено иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго.”
* “…Много е лесно от ленност и слабост да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: “Нищо не можах да сторя, така било писано!” Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави човека човек. Котката няма избор, пчелата е длъжна да прави мед. В това няма нищо свято. Знаете ли, тия старци, които неусетно се носеха към смъртта, сега са много любопитни да умрат.”
събота, 10 юли 2010 г.
Хумор и Сатира
Бизнесмен наел хотелска стая, но на рецепцията го предупредили, че гостът в съседната стая е изключително нервен и трудно заспивал нощем. Когато се качил в стаята си, бизнесменът бил толкова уморен, че без да се замисли, хвърлил обувката си на пода и тя изтопуркала. Той си спомнил за нервния гост в съседната стая, затова внимателно оставил втората си обувка на пода.
После си легнал, но след два часа го събудило чукане на вратата. Попитал кой е и от коридора му отговорил глас:
- Аз съм гостът от съседната стая. За Бога, кога най-после ще хвърлите и другата обувка?
..........
Момче и момиче се целували в кола извън града. Когато нещата започнали да се разгорещяват, момичето казало:
- Може би съм пропуснала да спомена - аз всъщност съм проститутка и тарифата ми е 20 долара за секс!
Момчето не казало нищо - извадило пари и платило, след което двамата продължили...
След секса момчето запалило цигара и седнало зад волана. Момичето учудено попитало:
- Защо не запалиш колата и да се връщаме в града?
- Ами, може би съм пропуснал да спомена - аз всъщност съм шофьор на такси. От тук до града са точно 25 долара!
..........
- Иванчо, това Иван Вазов ли е?
- Не, госпожо, това е неговият портрет!
..........
Миналата седмица била открадната пратка виагра. Полицията издирва двама закоравели престъпници.
.........
Двама хакери си говорят:
-Вчера свалих сташна мацка
-Колко мегабайта и от къде?
.........
Тича Мечо Пух при Прасчо и вика:
- Бързо, дай ми пушката!
Грабва пушката и изчезва. След пет минути се връща и влачи нещо голямо с едната ръка. В другата ръка носи буркан със сладко:
- Ама какви пчели съм намерил само, Прасчо! Погледни, вместо мед носят сладко, а даже и приказват!
Прасчо учуден пита:
- Приказват!? И какво приказват?
- Глупости приказва някакви.
- Аз съм Карлсон, "Аз съм Карлсон" - ей такива ги разправяше!
.........
Кенгуру постоянно бягало от клетката си в зоопарка. Тъй като знаели, че скача много нависоко, пазачите издигнали нова триметрова ограда, но на другата сутрин кенгуруто пак избягало. Затова поставили шестметрова ограда, но животното отново избягало.
Ламата наблюдавала всичко това от съседната клетка и попитала:
- Според теб до каква височина ще стигнат?
- Няма значение - отговорило кенгуруто. - Стига някой да се сети да заключи вратата през нощта!
.........
Спират блондинка за превишена скорост.Полицаят я пита
-Госпожице знаете ли с колко километра в час сте се движели
-Не господин полицай незнам-отговаря блондинката
В това време на полицая му се обаждат по радиото
-Докладвайте полицай-говори сержантът
-Спрял съм тука една блондинка за превишена скост
-Аааааааааа знам я тая-отговаря сержантът- ей сега мина покрай мен свали си панталоните и ще видиш кво ще стане
Полицаят отишъл при блондинката и си свалил панталоните
Учудена блондинката отговорила
-Еееееее пак ли проба за алкохол
.........
Питат радио Ереван:
- Какво е гейша?
- Това е жена с нетрадиционна сексуална ориентация.
.........
Момче изпраща момиче. Стигат до входа, при което момчето застава на вратата и казва:
- Няма да те пусна да минеш, докато не ми направиш свирка!
Момичето:
- Ама... може да мине някой и да ни види.
- Не, толкова късно няма хора - казвам ти, няма да те пусна докато не ми направиш свирка!
След 15 мин. убеждаване, вратата зад момчето се отваря и едно малко момиченце казва:
- Татко ме изпрати. Каза аз да ти направя свирка. Или ще изпрати мама да ти направи свирка. Каза че и той ще ти направи свирка, само спри да се подпираш на копчето за домофона.
.........
Жена отива в общината с молба да си смени името.
- Как се казвате? - пита служителят.
- Кичка, а всички ми викат пичка...
- Добре, ще го сменим. Как искате да ви е новото име?
- Кутка.
........
Луиджи и Тереза пътуват в спален вагон. Те двамата на едно легло, а на долното някакъв мустакат мъж.
По едно време започнали да се чукат и Луиджи казал:
- Сега Тереза ще си направим един малък Пепино, ще се оженим и ще си го гледаме.
Тъкмо ще свършва и влакът бие спирачки. Луиджи хвърчи
някъде, а Тереза в тъмното пита:
- Луиджи, Луиджи, къде си?
А отдолу човека отговаря
- Аз Луиджи не го знам къде е, но вашия Пепино ми е на мустаците.
........
Сестра пита брат си който излиза навън:
- Бате, къде отиваш?
... - Отивам да свалям гаджета - отвръща братът.
- Ама за какво ти са гаджета като можеш да правиш секс и с мен?
Брат й се съгласил и я подхванал и когато свършили сестрата рекла:
- Боже, бате, та ти си по-добър и от баща ни!
- И мама така казва.
........
Една лисица ходила, ходила, казала "Лис-лис" и умряла
........
Eдин папагал среща един гарван и вика: "Я! Металист". А гарвана казал "Я! Педераст
........
Веднъж мечо Пух и Прасчо си вървели и по едно време Пух казал:
- Прасчо, знаеш ли какво? Знам какво ще станеш като пораснеш!
- Оо да не си ми чел хороскопа?
- Не, четох една готварска книга...
........
Решило веднъж зайчето, и се напушило. Тръгнало да обикаля из гората. Не щеш ли - на пътя му застанал Кумчо Вълчо:
- Как си, Зайо, какво правиш?
- Добре съм Вълчо, ама се напуших.
- И какво усещаш?
- Ами нищо!
- Как така нищо бе, Зайо?!
- Нищо! Нищичко не усещам! Нито краката, ни ръцете, ни главата, нито крилата си усещам!
........
Питат един мъж – каква е вероятността да излезете на улицата и да видите динозавър?
- Едно на трилион.
Питат същото една жена, и тя казва:
- Една втора!
- Как така?
- Ами много просто – или ще видя, или няма да видя
........
Събуждат се сутринта седемте джуджета. Първото тича в кухнята и започва да вика:
- Кой ми е ял от чинията…
След него тича второто:
- Кой ми е ял от чинията…
Изреждат се всички, а от спалнята се чува раздразнения глас на Снежанка:
- Уф, как сте ми омръзнали всички! Абе не съм готвила още…
........
Крокодилът срещнал жабата и й казал:
-Ще сляза надолу по течението на реката, ще срещна хипопотама и ще му кажа: Здрасти, Хипо! Той ще отговори: Здрасти,Кроки! Аз ще го питам: Какво правиш? Той ще каже: Ами плувам си. А аз ще му кажа: - Ще плуваш ами, като си прост. И ще го прекарам.
Речено-сторено. Видял крокодила хипопотама и му казал:
- Здрасти,Хипо!
Хипопотама го погледнал и рекъл:
- Плувай бе, лайно зелено!
.......
Влиза Зайо Байо пиян в горската баничарница.
- Една боза и "Зайченцето бяло до дупка"!
.......
- Колко инженера на Microsoft са нужни, за да се смени една лампа?
- Четири.
- ?!?
- Първият да ви попита за регистрационния номер на лампата.
Вторият да ви попита:
- А вие рестартирахте ли я (да я включите и изключите)?
Третият да попита:
- А преинсталирахте ли я?
Четвъртият ща каже:
- Вие там имате проблеми с хардуера! В офиса имаме същата лампа и работи без драйвери.
После си легнал, но след два часа го събудило чукане на вратата. Попитал кой е и от коридора му отговорил глас:
- Аз съм гостът от съседната стая. За Бога, кога най-после ще хвърлите и другата обувка?
..........
Момче и момиче се целували в кола извън града. Когато нещата започнали да се разгорещяват, момичето казало:
- Може би съм пропуснала да спомена - аз всъщност съм проститутка и тарифата ми е 20 долара за секс!
Момчето не казало нищо - извадило пари и платило, след което двамата продължили...
След секса момчето запалило цигара и седнало зад волана. Момичето учудено попитало:
- Защо не запалиш колата и да се връщаме в града?
- Ами, може би съм пропуснал да спомена - аз всъщност съм шофьор на такси. От тук до града са точно 25 долара!
..........
- Иванчо, това Иван Вазов ли е?
- Не, госпожо, това е неговият портрет!
..........
Миналата седмица била открадната пратка виагра. Полицията издирва двама закоравели престъпници.
.........
Двама хакери си говорят:
-Вчера свалих сташна мацка
-Колко мегабайта и от къде?
.........
Тича Мечо Пух при Прасчо и вика:
- Бързо, дай ми пушката!
Грабва пушката и изчезва. След пет минути се връща и влачи нещо голямо с едната ръка. В другата ръка носи буркан със сладко:
- Ама какви пчели съм намерил само, Прасчо! Погледни, вместо мед носят сладко, а даже и приказват!
Прасчо учуден пита:
- Приказват!? И какво приказват?
- Глупости приказва някакви.
- Аз съм Карлсон, "Аз съм Карлсон" - ей такива ги разправяше!
.........
Кенгуру постоянно бягало от клетката си в зоопарка. Тъй като знаели, че скача много нависоко, пазачите издигнали нова триметрова ограда, но на другата сутрин кенгуруто пак избягало. Затова поставили шестметрова ограда, но животното отново избягало.
Ламата наблюдавала всичко това от съседната клетка и попитала:
- Според теб до каква височина ще стигнат?
- Няма значение - отговорило кенгуруто. - Стига някой да се сети да заключи вратата през нощта!
.........
Спират блондинка за превишена скорост.Полицаят я пита
-Госпожице знаете ли с колко километра в час сте се движели
-Не господин полицай незнам-отговаря блондинката
В това време на полицая му се обаждат по радиото
-Докладвайте полицай-говори сержантът
-Спрял съм тука една блондинка за превишена скост
-Аааааааааа знам я тая-отговаря сержантът- ей сега мина покрай мен свали си панталоните и ще видиш кво ще стане
Полицаят отишъл при блондинката и си свалил панталоните
Учудена блондинката отговорила
-Еееееее пак ли проба за алкохол
.........
Питат радио Ереван:
- Какво е гейша?
- Това е жена с нетрадиционна сексуална ориентация.
.........
Момче изпраща момиче. Стигат до входа, при което момчето застава на вратата и казва:
- Няма да те пусна да минеш, докато не ми направиш свирка!
Момичето:
- Ама... може да мине някой и да ни види.
- Не, толкова късно няма хора - казвам ти, няма да те пусна докато не ми направиш свирка!
След 15 мин. убеждаване, вратата зад момчето се отваря и едно малко момиченце казва:
- Татко ме изпрати. Каза аз да ти направя свирка. Или ще изпрати мама да ти направи свирка. Каза че и той ще ти направи свирка, само спри да се подпираш на копчето за домофона.
.........
Жена отива в общината с молба да си смени името.
- Как се казвате? - пита служителят.
- Кичка, а всички ми викат пичка...
- Добре, ще го сменим. Как искате да ви е новото име?
- Кутка.
........
Луиджи и Тереза пътуват в спален вагон. Те двамата на едно легло, а на долното някакъв мустакат мъж.
По едно време започнали да се чукат и Луиджи казал:
- Сега Тереза ще си направим един малък Пепино, ще се оженим и ще си го гледаме.
Тъкмо ще свършва и влакът бие спирачки. Луиджи хвърчи
някъде, а Тереза в тъмното пита:
- Луиджи, Луиджи, къде си?
А отдолу човека отговаря
- Аз Луиджи не го знам къде е, но вашия Пепино ми е на мустаците.
........
Сестра пита брат си който излиза навън:
- Бате, къде отиваш?
... - Отивам да свалям гаджета - отвръща братът.
- Ама за какво ти са гаджета като можеш да правиш секс и с мен?
Брат й се съгласил и я подхванал и когато свършили сестрата рекла:
- Боже, бате, та ти си по-добър и от баща ни!
- И мама така казва.
........
Една лисица ходила, ходила, казала "Лис-лис" и умряла
........
Eдин папагал среща един гарван и вика: "Я! Металист". А гарвана казал "Я! Педераст
........
Веднъж мечо Пух и Прасчо си вървели и по едно време Пух казал:
- Прасчо, знаеш ли какво? Знам какво ще станеш като пораснеш!
- Оо да не си ми чел хороскопа?
- Не, четох една готварска книга...
........
Решило веднъж зайчето, и се напушило. Тръгнало да обикаля из гората. Не щеш ли - на пътя му застанал Кумчо Вълчо:
- Как си, Зайо, какво правиш?
- Добре съм Вълчо, ама се напуших.
- И какво усещаш?
- Ами нищо!
- Как така нищо бе, Зайо?!
- Нищо! Нищичко не усещам! Нито краката, ни ръцете, ни главата, нито крилата си усещам!
........
Питат един мъж – каква е вероятността да излезете на улицата и да видите динозавър?
- Едно на трилион.
Питат същото една жена, и тя казва:
- Една втора!
- Как така?
- Ами много просто – или ще видя, или няма да видя
........
Събуждат се сутринта седемте джуджета. Първото тича в кухнята и започва да вика:
- Кой ми е ял от чинията…
След него тича второто:
- Кой ми е ял от чинията…
Изреждат се всички, а от спалнята се чува раздразнения глас на Снежанка:
- Уф, как сте ми омръзнали всички! Абе не съм готвила още…
........
Крокодилът срещнал жабата и й казал:
-Ще сляза надолу по течението на реката, ще срещна хипопотама и ще му кажа: Здрасти, Хипо! Той ще отговори: Здрасти,Кроки! Аз ще го питам: Какво правиш? Той ще каже: Ами плувам си. А аз ще му кажа: - Ще плуваш ами, като си прост. И ще го прекарам.
Речено-сторено. Видял крокодила хипопотама и му казал:
- Здрасти,Хипо!
Хипопотама го погледнал и рекъл:
- Плувай бе, лайно зелено!
.......
Влиза Зайо Байо пиян в горската баничарница.
- Една боза и "Зайченцето бяло до дупка"!
.......
- Колко инженера на Microsoft са нужни, за да се смени една лампа?
- Четири.
- ?!?
- Първият да ви попита за регистрационния номер на лампата.
Вторият да ви попита:
- А вие рестартирахте ли я (да я включите и изключите)?
Третият да попита:
- А преинсталирахте ли я?
Четвъртият ща каже:
- Вие там имате проблеми с хардуера! В офиса имаме същата лампа и работи без драйвери.
неделя, 4 юли 2010 г.
***
"Свря глава между раменете като пиленце и остана неподвижен, опрял чело о ствола на кестена. Семейството не разбра чак до другия ден, в единайсет по обед, когато Санта София де ла Пиедад отиде да изхвърли боклука в задния двор и й направи впечатление, че лешоядите се спускаха."
Г. Г. Маркес, "Сто години самота"
Г. Г. Маркес, "Сто години самота"
сряда, 30 юни 2010 г.
Гордея се, че съм българка!
В месеца на футбола, може би всички забравихме, че съществуват и други спортове, в които дори има и българско участие. Дразня се от факта, че БНТ излъчва мачове от сорта на Чили - Хундурас, а не може да закупи правата на няколко си мача от Уимбълдън, където представете си българското момиче Цветана Пиронкова N82 в ранглистата победи на четвърт финал една от най-добрите тенисистки в момента Винъс Уилямс! Ще гледам и полуфинала на Цвети и ще й стискам палци, защото СЪМ българка и защото е невероятна тениситка, на която тепърва й предстой големия успех в световния женски тенис. Защо не и първата българка N 1.
събота, 26 юни 2010 г.
И ний сме били нещо в света!
26.06.2010г. Часът е 17:05 и аз гледам първия мач от осминафиналите на Световното в Южна Африка. Играят Уригвай:Южна Кореа. Тъй като няма особено значение за мен кой ще победи повече слушам коментаторите, отлколкото гледам мача. 26.06... Но не 2010г. Искаше ми се да гледам друго. Нещо като това, което се случи 16 години по-рано.
26.06.1994г.
26.06.1994г.
събота, 12 юни 2010 г.
Световно Първенство по Футбол 2010 - Южна Африка
Или просто "Световното". Според мен повече му приляга "Световно Празненство", защото както се пееше в една песен "И да паднем, и да бием - пак ще се напием" :) Не че се оплаквам, все пак съм сервитьорка хихи И така, започна дългоочаквания месец на трепети и вълнения. Месец, през който Светът се обединява. Как да не настръхне човек при вида на хиляди хора, които пеят, смеят се или плачат в един глас заради онези 11 момчета. Ей, велика игра е това футболът ;)
петък, 4 юни 2010 г.
И ний сме дали нещо на света!
За всички тези, които мразят България. Нека знаем, че има хора които ни зачитат. Най - страшното е, че това не сме самите ние. Всички тия, които искате да се махнете от тук - хайде давайте! Нека на ваше място дойдат англичаните, които ни обичат!
"И ТОВА Е ИСТИНАТА" !!!
"И ТОВА Е ИСТИНАТА" !!!
сряда, 2 юни 2010 г.
ХРИСТО БОТЕВ - ХАДЖИ ДИМИТЪР
ХАДЖИ ДИМИТЪР
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, зесмена!
"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!
сряда, 26 май 2010 г.
SEX & THE CITY
Остават броени дни до една от най-очакваните кино премиери на годината... особено от женската аудитория.
Добре де, и от мъжката, нищо че не си признава.
Както и да е, факт е, че вторият пълнометражен филм „Сексът и градът“ се задава с шеметна скорост, обвит в розови воали, напарфюмиран с DKNY и обут в Manolo Blahnik.
Няма съмнение също, че след себе си ще остави тонове влажни носни кърпички, замечтани погледи и милиони верни фенове.
„Сексът и градът“ 2 ще направи продуцентите по-богати поне с няколко десетки милиона всеки.
Но в крайна сметка той е нищо повече от един завършек на една история, която започна преди цели 12 години и която бе разказна в шест сезона, превърнали се в почти библейски.
Сигурни сме, че за сериала знаете всичко, но на бас че сега ще научите нещо ново.
Ето и 10 любопитни факта за „Сексът и градът“.
Сара Джесика Паркър е жена с с много таланти: тя е изучавала балет в Балетната школа в Синсинати и е пяла в Метрополитан Опера
Ким Катрал и съпругът й публикуваха книга наречена „Задоволството: Изкуството на женския оргазъм“. След това се разделиха и в момента 53-годишната Катрал се среща с 22 години по-младия, 31-годишен канадец Алън Уайс.
Бабата на Кристен Дейвис никога не е гледала „Сексът и градът“. Кристен казва, че не би позволила това да се случи, защото „тя ще бъде прекалено шокирана от всичко.“
Сара Джесика Паркър открила, че е бременна със сина си Дейвид, докато снимала първия епизод от новия сезона на "Сексът и градът" през 2002г.Паркър се почувствала зле и изпратила асистентката си до аптеката, за да й купи тест за бременност.
Затова и сезон 5 е по-кратък.
Пекарницата „Магнолия“ на улица Блийкър 401 в Ню Йорк станала толкова известна след като Миранда и Кари отишли там за по парче пай, че заведението трябвало да наеме настанител.
Истинското име на Тузаря, Джон, не се разкрива до последния епизод на последния сезон. Трейлъра на първия пълнометражен филм показва името му и то е Джон Джеймс Престън.
То е реверанс на Престън Стърдж – любимият режисьор на продуцента Майкъл Патрик Кинг.
Сара Джесика Паркър имала клауза в договора си, която декларирала, че тя няма да се съблича чисто гола.
Точно по тази причина никой не е виждал Кари с нищо по-предизвикателно от бельо, докато всички останали дами показват много повече.
Синтия Никсън няма дупки на ушите и се налагало да носи обеци с клипс през цялото време на снимките на сериала и филмите.
Доста пъти на костюмните дизайнери им се налагало да изпращат обеците на разни бижутери, които да ги прерпавят и да им слагат клипс.
Началото на епизодите, когато Кари се разхожда по улиците с розова балеринска рокля е станало иконично, но знаете ли, че първоначално е мислено тя да бъде облечена в обикновена синя рокля, без да бъде опръсквана от автобуса, а да се качи в него.
Когато Синтия Никсън отишла за пръв път на кастинг за ролята на Миранда тя била руса.
Продуцентът Майкъл Кинг обаче виждал Миранда като червенокоска. Синтия толкова много искала ролята, че склонила да се боядиса.
Автор www.tialoto.bg
вторник, 18 май 2010 г.
Скъпо дневниче,
Днес бях 1-ва смяна. Всичко беше както обикновено:
07:20ч - Дълго кафе и минерална вода.
-Заповядай (говоря му на "ти" след 1-вата година).
Пляяяс!
-Извинявай, може ли да забършеш масата?
"Вода? О, не. Хлебарка. На този не му ли е гадно да чете вестника, с който току-що е размазал хлебарка? На масата!"
07:30ч - Шефа пак е откачил. Дано не ни накара да сменим канала с детските.
07:35ч - Ето ги и най-ранобудните ученици. Две дълги кафета... О, извинете - 2 бири.
12:05ч - От 15 минути не съм сядала! Човек не може спокойно да си изпие кафето от тези клиенти!
12:06ч - Две дълги... оф, две дърти чанти ще пият водка. Дано ми оставят бакшиш...
15:45ч - Още малко и ми свършва смяната!
-Яна, вчера в твоя оборот е имало фалшиви 20 лв. Ще ти ги удържа от заплатата.
"Чудесно ми го сложиха днес..."
Свърших.
07:20ч - Дълго кафе и минерална вода.
-Заповядай (говоря му на "ти" след 1-вата година).
Пляяяс!
-Извинявай, може ли да забършеш масата?
"Вода? О, не. Хлебарка. На този не му ли е гадно да чете вестника, с който току-що е размазал хлебарка? На масата!"
07:30ч - Шефа пак е откачил. Дано не ни накара да сменим канала с детските.
07:35ч - Ето ги и най-ранобудните ученици. Две дълги кафета... О, извинете - 2 бири.
12:05ч - От 15 минути не съм сядала! Човек не може спокойно да си изпие кафето от тези клиенти!
12:06ч - Две дълги... оф, две дърти чанти ще пият водка. Дано ми оставят бакшиш...
15:45ч - Още малко и ми свършва смяната!
-Яна, вчера в твоя оборот е имало фалшиви 20 лв. Ще ти ги удържа от заплатата.
"Чудесно ми го сложиха днес..."
Свърших.
вторник, 11 май 2010 г.
Coca-Cola
Логото на Кока-КолаКо(на английски: Coca-Cola) е популярна газирана безалкохолна напитка, предлагана по целия свят, една от най-разпознаваните и продавани търговски марки в света. Известна е още на жаргон само като кола.
Кока-Кола е изобретена през 19 век от американеца Джон Пембъртън, който я замисля като лекарство, което се купува без рецепта. Благодарение на агресивна маркетингова политика от страна на бизнесмена Ейза Григс Кандлер, напитката става лидер на световния пазар за безалкохолни напитки през 20 век, като продължава да е такава и през новия век.
В наши дни Кока-Кола се произвежда като концентриран сироп, който се доставя на множество франчайзингови фирми, които го бутилират, разпространяват и продават.
Кока-Кола произвежда и няколко напитки, които носят името Кока-Кола, но са различни по вкус или състав от класическата напитка. Най-популярната и разпространена от тях е диетичната Кока-Кола (позната у нас с името Кока-Кола лайт, на английски - Coca-Cola light), която се превръща в най-популярната диетична напитка. Освен диетичната Кола, компанията произвежда още Кока-Кола с добавен екстракт на кафе (Coca-Cola Blak), с вкус на ванилия (Coca-Cola Vanilla), череша (Coca-Cola Cherry), лимон (Coca-Cola with Lemon), както и такава без кофеин (Caffeine-free Coke).
В отговор на настояването на потребителите, желаещи по-естествен продукт, компанията е в процес на постепенно извеждане от употреба на хранителната добавка E211, наричана още натриев бензоат.
Ранни години
В музея Светът на Кока Кола в Лас Вегас са изложени експонати от десетилетия
история.Кока Кола е изобретена в Кълъмбъс, Джорджия, от Джон Пембъртън първоначално като кокауайн, комбинация от вино и кокаин, наречена Кока с френско вино на Пембъртън. В началото тя е продавана като лекарство срещу главоболие по пет цента на чаша в автоматите за газирани напитки, които стават популярни в САЩ по това време. След забраната на алкохола в Джорджия през 1886 виното в рецептата е заменено с безалкохолен сироп. Първите продажби са реализирани на 8 май 1886 в аптеката „Jacob's Pharmacy“ в Атланта, и за първите осем месеца са продавани едва девет чаши средно на ден. Газираната напитка става популярна и поради факта, че по това време в САЩ се смята, че газираните напитки са много полезни за здравето.
Аптеката „Jacob's Pharmacy“Считайки, че две „C“ ще изглеждат по-добре в рекламите, Франк М. Робинсън, съдружник и счетоводител на д-р Пембъртън, предлага името Coca-Cola (Кока-Кола) и създава характерния за марката шрифт. Първата вестникарска реклама на Кока-Кола се появява във вестник „Атланта Джърнъл“ — приканваща гражданите да опитат „новата и популярна газирана напитка“. По витрините на магазините се появяват изрисувани с маслени бои плакати с надпис Кока-Кола. Д-р Пембъртън обаче не осъзнава потенциала на напитката и започва да продава части от компанията си на други съдружници. Малко преди смъртта си през 1888 година, той продава цялата останала част от компанията на Ейза Григс Кандлер от Атланта — човек с голям търговски нюх.
Кандлер продължава да изкупува останалите дялове, докато не придобива 100% от компанията.
Ерата на Кандлер
На 1 май 1889 година Ейза Кадлър публикува съобщение на цяла страница във вестник „Атланта Джърнъл“ че е „единствен собственик на Кока-Кола. Вкусна, освежаваща. Ободряваща. Тонизираща.“ Собствеността, която Ейза Григс Кандлер всъщност придобива през 1891 година, му струва точно 2300 щатски долара.
Бутилираща линия на Кока-Кола, разположена и работеща демонстративно в павилиона на фирмата, по време на Световното търговско изложение ЕКСПО 1958 - Брюксел, БелгияДо 1892 година усетът на Кандлер към рекламата увеличава продажбите на сиропа Кока-Кола почти десетократно. Скоро той закрива фармацевтичната си фирма и се отдава изцяло на безалкохолната напитка. Заедно със своя брат Джон С. Кандлер, бившия съдружник на д-р Пембълтън — Франк Робинс и още двама нови съдружници Кандлер основава в щат Джорджия компания „Кока-Кола Къмпани“. Първоначалният капитал на компанията е 100 000 долара. Търговската марка „Кока-Кола“, която се използва от 1886 година, е регистрирана в „Патентното ведомство на САЩ“ на 31 януари 1893 година.
Същата година са изплатени и първите дивиденти — по 20 долара на акция, което възлиза на 20% от номинала на акцията. Оттогава до днес, всяка година се изплащат дивиденти на акционерите. Като човек вярващ в рекламата, Кандлер продължава направеното от Пембълтън в областта на маркетинга, като разпространява стотици талони за безплатна Кока-Кола. Той агресивно рекламира напитката, като разпраща сувенирни ветрила, календари, часовници, със символа на компанията.
Компанията продължава да се разраства и през 1894 година в град Далас, щата Тексас е построена първата фабрика за производство на сиропа, извън Атланта. Следващата година са открити и заводи в Чикаго, Илинойс и в Лос Анджелис, Калифорния. През 1895 година, три години след създаването на компанията, Кандлър обявява че „Кока-Кола? ще се пие във всеки щат и на цялата територия на Съединените щати“.
Кока-Кола започва да се продава в бутилки на 12 март 1894, а първите кутии се появяват през 1955. Кандлър се колебае дали да бутилира напитката, но тримата предприемачи (Дж. С. Мейфилд, А. О. Мърфи и Е. Х. Блъдуорт), които предлагат идеята, са толкова настоятелни, че той подписва договор, с който им отстъпва контрола върху процеса. Неясният договор се превръща в проблем за компанията през следващите десетилетия. Нещата се усложняват още повече от решението на бутилиращата фирма да сключва договори с подизпълнители.
„Делауер“, ерата на Удръф
През 1919 година компанията на Кандлер продава фирмата Кока-Кола на банкера от Атланта Ърнест Удръф и инвестиционна група за сумата от 25 милиона долара. Така е създадена компанията „Делауер“, като скоро след това половин милион от акциите на компанията са продадени публично, на цена 40 долара.. След четири години синът на Ърнест - Робърт Уиншип Удръф, е избран за президент на компанията и така дава начало на неговото активно ръководство, продължило повече от шест десетилетия.
Автомат за продажба на Кока-КолаПреди да се включи в бизнеса с безалкохолни напитки, 33-годишният мъж от Джорджия се издига от продавач на камиони до вицепрезидент и генерален управител на „Уайт Мотор Къмпани“. Новият президент на компанията обръща особено внимание на качеството на продукта. Удръф слага началото на кампания „За качествена напитка“ като използва мащабно опитни служители, които да насърчават продавачите на наливна Кока-Кола да продават по-напористо и да предлагат напитката правилно. С помощта на основните производители на бутилирана Кока-Кола, под негово ръководство се налагат строги стандарти в качеството, които проследяват и контролират всеки етап на производителните операции. Удръф умело прогнозира големия потенциал на бутилирането и увеличава съществено рекламата и търговската подкрепа на продукта. Към края на 1928 година продажбите на бутилирана Кока-Кола за първи път надвишават продажбите реализирани от наливната.
Ръководената от Удръф компания постига небивал търговски успех. Някои от търговските похвати, въведени от него, които се използват и днес, са били смятани за революционни. Така например през 20-те години на ХХ век, компанията за първи път започва да използва картонена опаковка, която съдържа 6 бутилки Кока-Кола, като по този начин насърчава продажбите „за вкъщи“. Тази проста и обикновена опаковка била описана в рекламите като „Опаковка за дома, с удобна дръжка“. През 1929 година към картонената опаковка се прибавя още едно революционно въведение в директните продажби — метален хладилен шкаф, които е отворен в горната част, пълен с лед, с което става възможно продажбата на леденостудена Кока-Кола в магазините. По-късно металният хладилен шкаф е усъвършенстван с механизирано охлаждане и автоматичен монетен контрол. По този начин напитката вече може да се предлага в канцеларии, фабрики, стадиони и много други.
Главната квартира на Кока-Кола, Атланта, Джорджия.Мащабната рекламна кампания дава резултат и по времето на своята 50-та годишнина напитката вече се е превърнала в национален символ.
Начало на световното разпространение
Реклама на Кока-Кола от началото на ХХ век.За първи път напитка Кока-Кола напуска САЩ през 1900 година, когато най-големият син на Кандлър — Чарлс Хауърд Кандлър взима със себе си шише сироп, когато заминава за Англия. Малко по-късно в Атланта получават поръчка за пет галона сироп, което е и първото експортирано количество.
След няколко години са построени първите заводи зад граница в Куба, Панама, Филипините, Пуерто Рико и Гуам. През 1920 година във Франция започва да работи първата в Европа бутилираща компания. През 1926 година Робърт Удръф твърдо насочва дейността на компанията към международна експанзия, като създава международен отдел. През 1930 година този отдел прераства в отделна компания, наречена „Експортна корпорация Кока-Кола“, действие което е естествен процес от увеличението на страните, където се произвежда напитката, а те са се увеличили четири пъти.
Важна стъпка в увеличените продажби е сключеното през 1928 година партньорство с организаторите на Олимпийските игри.
Втора световна война
По време на Втората световна война Кока-Кола възприема политика на игнориране практиката на евгеника и антисемитизъм от Нацистка Германия. Някои от висшите административни чиновници на компанията в Германия са видни членове на Германската Национално Социалистическа Работническа Партия. Трудностите около доставянето на концентрата на Кока-Кола в Германия довеждат до създаването на нова напитка, търговска марка на Кока-Кола Къмпани — Фанта.
Когато САЩ влизат във Втората световна война, Робърт Удръф издава заповед „всеки военен да получи бутилка Кока-Кола за 5 цента, където и да се намира и каквото да струва това на компанията“. Усилието да се снабдят въоръжените сили с Кока-Кола се прави в момент, когато от щаба на главнокомандващия американските войски в Европа - генерал Дуайт Айзенхауер в Северна Африка, се получава спешна телеграма. Тя е с дата 29 юни 1943 година и съдържа искане да се изпратят материали и оборудване за 10 бутилиращи завода.
Макар и предшествано от указание пратките да не изместват военните доставки, искането включва и три милиона пълни бутилки Кока-Кола и запаси за производството на същото количество два пъти месечно. Скоро инженер на компанията заминава за Алжир, за да открие първия завод - предшественик на 64-те бутилиращи завода, влезли в действие по време на Втората световна война. Заводите са разположени в максимална близост до бойните линии в Европа и Тихия океан. По време на войната военнослужещите изпиват над 5 милиарда бутилки Кока-Кола, без да се броят наливните количества от напитката.
Армията на САЩ позволява работниците на Кока-Кола да отидат на фронтовите линии като „Технически офицери”. В действителност, те рядко са се доближавали до истинска битка. Тяхната задача е била да поддържат политиката на Кока-Кола на осигуряване безалкохолни напитки за войниците, които от своя страна приветствали напитката като спомен за родината. С напредването на Съюзниците, напредва и Кока-Кола, която има предимство при пласирането на напитките си в освободените страни
Присъствието на Кока-Кола не само повдига бойния дух на войската, но и в много страни хората за първи път опитват тази напитка. Популярността и? нараства след войната, когато завръщащите се войници я превръщат в синоним на американския начин на живот.
От 40-те до 60-те години на ХХ век, САЩ, както и целият свят се променя с невероятна бързина. Компанията Кока-Кола също преживява изключително драматични промени в областта на маркетинга и пазарната си политика, които могат да се сравнят единствено с подема, последвал откриването на бутилирането през 90-те години на XIX век. Втората световна война променя света, а компанията открива, че пред нея стои нов, по-сложен световен пазар.
От New Coke до наши дни
През 1985 по време на силна рекламна кампания Кока-Кола прави опит да промени рецептата на напитката. Промяната е проведена от тогавашния главен изпълнителен директор на компанията Роберто Гоизуета.
Търговският провал на New Coke е тежък удар за ръководството на Кока-Кола. Потребителите може би не биха забелязали промяната, ако е направена тайно и постепенно, запазвайки лоялността към марката. Ръководството на Кока Кола обаче остава неподготвено за носталгичните чувства, предизвиквани от новата напитка сред американските потребители.
Новата формула на Кока-Кола предизвиква бурна негативна обществена реакция. Гей Мълинс от Сиатъл основава организацията Old Coke Drinkers of America, която се опитва да съди компанията и лобира за публикуването на формулата на старата Кока Кола. Протестите принуждават компанията на 10 юли 1985 да върне старата рецепта под името Coca-Cola Classic.
„Кока-Кола Къмпани“ е най-големият потребител на естествен екстракт от ванилия в света. В периода на New Coke, когато използва ванилин, синтетичен заместител на ванилията, потреблението на ванилия намалява наполовина. Това води до тежка икономическа криза в Мадагаскар, чийто основен експортен продукт е ванилията.
Междувременно пазарният дял на New Coke се свива до 3% през 1986. През 1992 продуктът е преименуван на Coke II, но спадът на продажбите създава сериозни проблеми при дистрибуцията. Към 1998 той се продава само на няколко места в Средния Запад на САЩ.
История на Кока-Кола в България
„ През 1959 година в Москва, руски интелектуалци ме поканиха на гости, като скришом ми довериха, че тази вечер на масата ще има някакво фантастично, невероятно питие, което домакините бяха получили с големи усилия и на висока цена... Направихме кръг и домакинът, с маниерите на древен заклинател, внесе в центъра на кръга една голяма бутилка, пълна с кафеникава течност, на която пишеше „Кока-Кола“... появяването и? предизвика вълнение, почти равно на това, пред свещенодействие... “
Георги Марков, „Задочни репортажи от България“, том I, 1969-1978 г.
Бутилка Кока-Кола, изписана на български език. На кирилица, логото на компанията се изписва за първи път в България.В средата на 60-те години на ХХ век в Източна Европа Кока-Кола е напитка, обвита в тайнственост и митове. Мнозина смятат, че е алкохолна напитка[14]. През декември 1965 година е обнародвана „Програма за икономическа реформа“ на ЦК на БКП. Програмата е приета през април 1966 година, като основните принципи са: Децентрализация при вземането на икономически решения и използването на печалба като мотивация. Според новата директива отделни предприятия могат да продават свръхплановата си продукция. Въпреки новата програма, Държавният съвет на НРБ продължава да провежда политика на производство, при което правителството определя приоритетен списък на артикули. На някои предприятия (като ДСП „Тексим“) е разрешено да търгуват с чужда валута.
Това е времето, когато в България се внасят за първи път модерни бензинови колонки, първите машини за производство на тапети и маргарин, неща непознати дотогава в страната.
„Тексим“
През пролетта на 1965 година се обединяват Държавното предприятие за безалкохолни напитки (ДСП) „Български минерални води“ и държавното стопанско обединение (ДСО) „Тексим“, а за негов директор е назначен Георги Найденов.
Новото обединение извършва задгранична дейност, за първи път при управлението на БКП. „Тексим“ създава задгранични фирми, организира транспортна дейност, притежава морска флотилия и строи нови 5 завода за производство на газирани безалкохолни напитки.
През това време Кока-Кола къмпани е в своя най-експанзионистичен период и трескаво търси нови пазари по света. По тази причина, когато ръководството разбира за новия завод в тогавашния социалистически блок, то бърза да прати хора, които да предложат договор за производство на напитката. Опитът им е успешен и на 1 юли 1965 договорът е сключен.
В края на годината заводът започва производство на „Оранжада“, а само няколко месеца по-късно първата бутилка Кока-Кола, произведена в източноевропейска държава, излиза на пазара.
„Кока-Кола Хеленик Ботлинг Къмпани България“
Производство на безалкохолни напитки в завод „БЕНАКС“, 1983 година.През 1991 година Централният кооперативен съюз (ЦКС) и „Хеленик Ботлинг Къмпани“ сключват джойнт венчър за производство и дистрибуция на продуктите на Кока-Кола в България, като бутилирането се извършва в заводите в София (заводи „КОЛИНА“ и „БЕНАКС“), Бургас, Плевен и Търговище.
През 1995 година „Хеленик Ботлинг Къмпани“ инвестира в строителството на модерен завод за производство на безалкохолни напитки, в непосредствена близост до град Костинброд, носещ името „София Бевъридж Къмпани“. Инвестицията е на стойност повече от 20 млн. щатски долара. Построеният завод е най-модерният в страната и само след няколко години се превръща в основен производител на безалкохолни напитки, произведени с търговската марка Кока-Кола в България. Започва да функционира през 1996 година. Същата година компанията е обявена за „Инвеститор на годината“.
На 6 август 2000 година е осъществено едно от най-крупните сливания, при което се обединяват трите големи бутилиращи компании: Хеленик Ботлинг Къмпани (Hellenic Bottling Company), Кока-кола Бевъридж (Coca-Cola Bevarage) и Молино (Molino), създавайки компанията „Кока-Кола Хеленик Ботлинг Къмпани“ (на английски език — Coca-Cola Hellenic Bottling Company, или съкратено — CCHBC) — компания, която става втората най-голяма бутилираща компания в света, след „Кока-Кола Ентърпрайзис“ (САЩ).
През 2002 година компанията се регистрира на Нюйоркската стокова борса. Същата година дъщерната и? компания Кока-Кола Хеленик Ботлинг Къмпани България АД е обявена за „Най-голям данъкоплатец на годината в България“.
Разновидности на „Кока-Кола“
Съществуват множество разновидности на „Кока-Кола“:
Име Пусната на пазара от Спряна от производство Бележки Снимка
Кока-Кола 1886
Coca-Cola Light / Diet Coke — въведена през 1982 г., напитка, която използва аспартам — синтетичен подсладител, елиминиращ съдържанието на захар. Съществува и версията Diet Coke Plus, съдържаща витамини. 1984
Caffeine-free Coke — без кофеин 1982
Coca-Cola Cherry / Diet Coke Cherry / Coca Cola Cherry Zero — с вкус на череши 1985
Coca-Cola with Lemon - с по-силен вкус на лимон 2001 2005 Предлага се в:
Австрия, Австралия, Белгия, Бразилия, Китай, Дания, Босна и Херцеговина, Финландия, Франция, Германия, Хонг Конг, Исландия, Корея, Люксембург, Макао, Малайзия, Монголия, Холандия, Норвегия, Румъния, Сингапур, Южна Африка, Испания, Швейцария, Тайван, Тунис, Великобритания, САЩ и Ивица Газа
Coca-Cola Vanilla - с по-силен вкус на ванилия 2002 2005 Предлага се само в:
Австрия, Австралия, Китай, Германия, Южна Африка, Нова Зеландия (само в опаковки - 600 мл. и 350 мл.), Малайзия, Швеция (внос) и Русия
2007 Повторно е пусната през юни 2007
Coca-Cola C2 - През 2004 г. в отговор на нарастващата популярност на нисковъглехидратните диети, Кока-Кола обявява намерението си да разработи нисковъглехидратна алтернатива на класическата Кока-Кола, наречена Coca-Cola C2. Тя съдържа смес от царевичен сироп, аспартам, сукралоза и калиев ацесулфам, и се очаква да наподобява по-добре вкуса на класическата Кока Кола, отколкото диетичния вариант. От друга страна тя ще има по-висока калоричност. 2004 2007 Предлага се само в: Япония, Канада и САЩ.
Coca-Cola with Lime и Diet Lime Coke — с вкус на лайм 2005 Предлага се само в: Белгия, Холандия, Сингапур
Coca-Cola Raspberry / Diet Coke Raspberry — с вкус на малини Юни 2005 Края на 2005 Предлага се само в: Нова Зеландия.
Coca Cola Zero — без захар, с нула калории 2005 Предлага се само в: Франция и Гърция
Coca-Cola M5 2005 Предлага се само в: Босна и Херцеговина, Германия, Италия, Испания, Мексико и Бразилия
Coca-Cola Black Cherry Vanilla 2006 Средата на 2007 Замества Vanilla Coke, през юни 2007
Coca-Cola Blak — с вкус на кафе 2006 От началото на 2008 Предлага се само в: САЩ, Франция, Канада, Чехия, Словакия, Босна и Херцеговина, България и Литва
Coca Cola Citra — с вкус на цитрусови плодове 2006 Предлага се само в: Босна и Херцеговина, Нова Зеландия и Япония.
Coca Cola Light Sango 2006 Предлага се само в: Франция и Белгия.
Coca-Cola Orange 2007 Предлага се само в: Великобритания и Гибралтар
Предполагаемо съдържание на рецептата Кока-Кола
Основна статия: Рецепта на Кока-Кола
Точната рецепта на Кока-Кола е легендарна търговска тайна. Оригиналното копие на рецептата се пази в главния трезор на „Сън Тръст Банк“ в Атланта, Джорджия. Съществува мит, че само двама души имат достъп до рецептата, като всеки знае само половината от нея. Истината е, че макар Кока-Кола да има правило, ограничаващо достъпа само до двама души, всеки от тях знае цялата формула (така че да не бъде изгубена при внезапна смърт на единия от тях), а има и други, които са знаели процеса на създаването и?..
Формулата включва съставки, смесени в сироп, преставляващ силно концентрирана смес от вкусове, които се смесват само в няколко избрани центрове в света. След като този концентрат е приготвен, той се предоставя на бутилиращите компании по света, които го смесват с други минорни (сравнително незначителни за оформянето на вкуса, някои по-сериозни, поради особеностите на местните вкусове).съставки, след което се смесва с газирана вода. Това гарантира пълен контрол на Кока-Кола Къмпани върху качеството, съдържанието и стандарта на продукта.
Името на Кока-Кола идва от листата от кока и плодовете от кола, използвани като ароматизатор. Основните съставки са вода и захар. Други предполагаеми компоненти са карамелът, кофеинът, фосфорната киселина, сок или масло от зелен лимон и ванилия.
Отличителният вкус идва най-вече от смесването на захар и масла от портокал, лимон и ванилия. Останалите съставки променят съвсем слабо вкуса. В наши дни обаче в САЩ Кока-Кола е подслаждана с високо-фруктозен сироп от царевица (HFCS), което „притъпява“ вкуса. Кока-Кола със захар все още се продава в Европа.
Фирмен камион на Кока-Кола с лозунга „Жажда за живот“В оригиналната рецепта стимулиращият ефект на напитката се предизвиква от естественото съдържание на кокаин в листата от кока и на кофеин в ядките от кола. От 1929 кокаинът се извлича от листата чрез обработка, оставяща физиологически незначителни следи, а количеството на кофеина е намалено, но не напълно. Според сайта на Кока-Кола напитката „не съдържа кокаин или други вредни субстанции и кокаинът никога не е бил добавян компонент на Кока-Кола“, което, макар и вярно, може да се разглежда като подвеждащо.
Обработката на листата от кока се извършва в специално лицензирана фабрика в Ню Йорк. Макар това вероятно да е най-големият производител, други химически фирми също имат лицензи за внос на листа от кока в САЩ.
Освен кокаина, друга противоречива съставка на Кока-Кола е кофеинът. Съдържанието на кофеин в Кока-Кола е предмет на съдебни спорове от 1920-те. През август 2005 литър Кока-Кола съдържа максимум 150 милиграма кофеин. За сравнение същото количество кафе съдържа между 280 и 750 милиграма кофеин.
Маркетингова политика на Кока-Кола
Опаковка
Основна статия: Контурна бутилка на Кока-Кола
Разрез на какаово зърно и неговия контур, който Едуардс пренася в създаването на контурната бутилка за Кока-Кола
Оригиналният патент на известната контурна бутилка, патентована на 16 ноември 1915 година. На схема №2 се вижда дъното на контурната бутилка и се вижда приликата с разреза на какаовото зърно (виж снимката горе)Историята на контурната бутилка започва през 1915 година, когато ръководството на компанията отчита необходимостта от отличителна бутилка, която да спре нарастващия брой имитатори.
Дружеството дава проекта на няколко от големите производители на стъкло, които да разработят бутилка, изискванията за която са:
„ Стъклена бутилка, така характерна, че да бъде моментално разпозната като една Кока-Кола.... отличима така, че дори сляп човек да може да я идентифицира “
Предизвикателството е прието от стъклопроизводителите от „Root Glass Company“. Основателят и управител на компанията Дж. Рот възлага проекта на Александър Самюелсън - управител на завода, Рой Хърт - секретар, Т. Клайд Едуардс - инспектор, Ърл Дийн - шеф на отдела за отливки и Уилиам Рот - син на собственика.
В началото Т. Клайд Едуардс започва да проучва дизайн, който да отговаря на съществените изисквания. С тази идея в главата, Едуардс проучва какво има за „Кока“ и „Кола“ в библиотеката. Там той открива рисунка с разрез на какаово зърно, което показва на Ърл Дийн (статията за какаото е на няколко страници след статията за растението Кока, в Енциклопедия Британика, изданието, което е разглеждал през 1913). Едуардс и Дийн съобщават на Самюелсън със скица на какаовото зърно и тяхната идея за дизайн на бутилката. След тези изследвания, Ърл Дийн развива дизайна на бутилката, който включва изпъкнала средна част с паралелни вертикални канали и заострени краища.
От този първи проект са произведени ограничен брой бутилки. Бутилиращата техника, използвана по това време, обаче, не позволява работа с бутилка, която има голяма издатина на дъното. В „Root Glass Company“, се трудят цяло лято, за да доизпипат дизайна на бутилката, така че да е използваема от бутилиращите компании.
На специално проведена среща през 1915 година, състояла се в Атланта, Джорджия, САЩ, жури на Кока-Кола оценява всички участници в конкурса за бутилка на компанията за: оригиналност, недостъпност на проектиране, удобство за работа, производствени разходи, както и потенциалното одобрение на потребителите за външен вид. Бутилката, произведена от „Root Glass Company“, е най-добре приета от журито.
Две двулитрови бутилки Coca-Cola Zero, произведени от РЕТ материал.Бутилката е патентована от Александър Самюелсън на 16 ноември 1915 година, като това е един от първите стъклени контейнери, патентовани дотогава, единствено заради неговата форма. Патентът е на компанията производител до 1937 година, когато след изтичането на патентния срок, Кока-Кола Къмпани го придобива.
През 1960 година „контурната бутилка“ е регистрирана като търговска марка, а не като патент. Кока-Кола прави това, като има предвид, че накрая всички патенти ще се изчерпят, но не и търговската марка, и собствеността е гарантирана безкрайно.
Така „контурната бутилка“, наречена още „теснополата бутилка“ (наричана заради приликата с популярната модна рокля от 1910-1914), става най-разпознаваемият контейнер в историята.
До средата на 50-те години на ХХ век Кока-Кола се символизира от контурната си бутилка, побираща 6,5 унции и чаша с формата на камбана. Потребителите обаче търсят по-широк асортимент и затова компанията разработва нов вид опаковка, нова технология и нови продукти.
През 1955 година компанията пуска на пазара по-големи „семейни“ бутилки от по 10, 12 и 26 унции, които веднага постигат голям успех сред потребителите. Тенекиените кутии, разработени първоначално за армията, се появяват по магазините към 1960 година.
В резултат на многогодишно проучване на възможностите за навлизането на пластмасата в опаковките, през 1977 година компанията пуска на пазара двулитрова опаковка, произведена от РЕТ (полиетилен терефталат). По-късно тези опаковки стават най-популярните и удобни за потребителите.
Рекламна политика
Рекламата на Кока-Кола е доста всеобхватна, заради обявената цел на Робърт Уудръф всеки човек по света да я предпочита пред останалите напитки. Рекламата и? е почти вездесъща, особено в южните райони на САЩ, като Атланта, родното място на Кока-Кола.
Рекламата на Кока-Кола е оказала значително въздействие върху американската култура и често и? се отдава заслугата за „изобретяването“ на съвременния имидж на Дядо Коледа като възрастен човек с червено-бели дрехи. Макар че компанията започва да налага този образ през 1930-те в своите зимни рекламни кампании, той е обичаен и преди това.
Политика на Кока-Кола е да избягва използването на деца под 12 години в своите реклами, заради съдебен процес от началото на 20 век с обвинението, че съдържанието на кофеин е опасно за децата. Въпреки това, в по-ново време Кока-Кола не се колебае да насочва рекламата си към младите потребители.
През тези повече от 120 години съществуване, Кока-Кола използва много стихчета и лозунги. Една от най-известните реклами — „Почивката, която освежава“ (на английски език — „The pause that refreshes“) се появява най-напред през 1929 година във вестник „Сатърдей ивнинг пост“. През 1936 година се появява лозунгът „Само това ще те освежи“, а през 1944 година — „Глобален символ на престижност“ (вижте Лозунги на Кока Кола). В средата на ХХ век се появяват други запомнящи се лозунги: „Знак на добър вкус“, „Бъди истински свеж“ и „Давай нататък бодър и свеж“.
Рисувани реклами
Ръководството на компанията осъзнава отрано потенциала на рекламата, особено когато включва изящни цветни илюстрации, направени от най-видните художници (сред които Норман Рокуел). Затова реклами на напитката с такива илюстрации са публикувани в най-големите водещи списания. През 30-те години на века известният художник Хадън Съндблом започва да създава своята серия от портрети на Дядо Коледа. Тези рисунки придобиват огромна популярност и се използват и до днес. През 50-те и 60-те години илюстрациите прерастват в реклами за отдих и туризъм.
Радио и телевизионни реклами
Още от 20-те години на ХХ век, радиото се превръща в едно от най-мощните комуникационни средства за популяризиране на Кока-Кола. През 60-те години известното стихче „Всичко изглежда по-хубаво с Кока-Кола“, става радио шлагер и е използвана като мотив от групи като „Сюприймз“, „Фор сийзънс“, „Джан енд Дийм“ и „Мууди Блууз“. Компанията залага на радиореклами, дори след появата на телевизията и огромния брой телевизионни реклами, които започва да създава.
Рекламната политика на Кока-Кола Къмпани се променя с променящия се свят и обхваща все по-голям брой потребители, използвайки нови пътища (особено телевизията). На Деня на благодарността през 1950 година Едгар Бърген и неговият сценичен партньор Чарли Маккарти се появяват в първото телевизионно предаване „на живо“, спонсорирано от Кока-Кола.
Постепенно рекламната политика на компанията се променя и се превръща от спонсор на програми, прекъсващи излъчването на дългометражни филми, и в забавни предавания с участието на знаменитости, музикални звезди и др., рекламиращи Кока-Кола. Сред най-известните са сестрите Магуайър, Арета Франклин, Нийл Даймънд.
„Кълъмбия пикчърс“
В опит да разшири своята дейност, през 1982 Кока-Кола купува Кълъмбия Пикчърс. Докато е собственост на Кока-Кола, Кълъмбия прави значителна реклама на Кока-Кола чрез включване на нейните продукти в своите филми. Въпреки това, след няколко първи успеха, състоянието на Кълъмбия се влошава и през 1989 тя е изоставена от Кока-Кола.
Спонсорство на спортни прояви
Бутилка Кока-Кола със символа на Олимпийските игриОлимпийски игри
Кока-Кола и МОК започват своето дългогодишно партньорство през лятото на 1928 година, с подписването на договор за партньорство. Преди началото на Олимпийските игри в Амстердам през 1928 година, пристига кораб, натоварен с американския отбор за Олимпиадата и 1000 каси Кока-Кола. На откриването на игрите за първи път се предлага от напитката на стадиона. Продавачи, облечени с фирмени дрехи на компанията, предлагат напитката в самия стадион, а около стадиона са разположени множество павилиони, където се предлага наливна Кока-Кола.
Световно първенство по футбол
От 1978 компанията е спонсорирала всяко Световно първенство по футбол. Един от шампионатите, организиран от ФИФА - ФИФА Световен младежки шампионат, се е наричал „ФИФА — Купа на Кока-Кола”.
В периода 1992 — 1993 и 1997 — 1998 г. Кока-Кола е основен спонсор на турнира за Купата на Английската футболна лига, като турнирът се нарича Coca-Cola Cup.
Кока-Кола като политически и корпоративен символ
Напитката Кока-Кола често се асоциира със САЩ, смята се за „американска марка” или пък като малка част, представяща Америка (сравнете с Мики Маус). Идентификацията с американската култура е довела до „Кола-колонизация”.
Кока-Кола е бойкотирана в някои арабски страни, поради извършени инвестиции в Израел по време на бойкота на страната от Арабската лига и заради неодобрението на американската политика в Близкия Изток.
Кока-Кола като част от алкохолни коктейли
Кока-Кола е изключително популярна и заради смесването й с някои алкохолни напитики. Може би най-популярни са Кока-Кола с водка и Кока-Кола с ром.
Куба ЛибреНай-популярните:
Blackout Grin — Кока-Кола, джин и водка
Captain Coke — Ароматизиран ром „Кептън Морган“ и Кока-Кола
Charro Negro — текила и Кока-Кола (позната в Мексико)
Куба Либре — ром, Кока-Кола и лимонов сок
Jack and Coke — уиски „Джак Дениълс“ и Кока-Кола
Long Island Iced Tea — водка, текила, бял ром, ликьор „Cointreau“, джин, лимонов сок, захарен сироп и Кока-Кола
Paralyzer — водка, мексикански ликьор от кафе „Kahlua“, сметана или мляко и Кока-Кола
Piscola — южноамерикански ликьор от грозде „Pisco“ и Кока-Кола (много популярна напитка в Чили)
Skinny Pirate — Ароматизиран ром „Кептън Морган“ и Кока-Кола Лайт
Критики
Кока-КолаКока-Кола Къмпани е критикувана многократно за своите бизнес практики, както и за предполагаеми неблагоприятни последици за здравето, при консумация на някои от своите продукти. Една от основните критики към Кока-Кола е опасността от високото ниво на киселинност в напитката, но е било установено от изследователи, че тези твърдения са необосновани, включително в многобройни съдебни дела, завеждани в САЩ.
Докато много доктори, изготвящи диети, вярват, че безалкохолните напитки могат да присъстват в добра диета, прекалената консумация на безалкохолни напитки може да бъде опасна, особено за малки деца,". Една причина за това е, че тези напитки предоставят прекалено много калории, а друга е, че те заместват храни и напитки с полезни съставки в диетата на много деца. Проучванията показват, че редовните потребители на безалкохолни напитки имат по-ниски нива на калций (което може да причини остеопороза), магнезий, аскорбинова киселина (витамин C) и витамин А.
Друга критика е за съдържанието на кофеин в напитката, което според критиците може да доведе до зависимост на потребителя - нещо, също отхвърлено от изследователи.
От края на 80-те години на 20 век в САЩ колата се произвежда с високофруктозен царевичен сироп, вместо със захарна глюкоза/фруктоза. Тази промяна е направена главно заради покачващите се по това време цени на захарта. Има групи, които критикуват този ход, тъй като Високо-фруктозен сироп от царевица (HFCS) може да се получава от генетично променени растения.
Абонамент за:
Публикации (Atom)