6-ти септември

6 септември - Денят на Съединението - е една от бележитите дати в новата
българска история, едно от най-дръзките и най-достойни събития в
развитието на българската държава.
Съединението е чисто българско завоевание без външни подбудители, крепители и защитници. Това е първата категорична заявка за самостоятелно, равноправно участие на българите в модерната история на Европа и първият ясен знак за европейските политици, че трябва да се съобразяват с млада България.

На 6 септември 1885 година е провъзгласено Съединението на разделените по
силата на Берлинския договор Източна Румелия и Княжество България.
По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по
искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от
възобновената българска държава и включена отново в пределите на
Османската империя, макар и с известна автономия.
Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно, главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия.
Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен.
Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г.
Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание през 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив села и градове чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител – Г. Кръстевич. Кръстевич е бил донякъде наясно с целите и организацията на съзаклятниците, но като родолюбец, предпочита да не моли султана за турски войски и да се предаде доброволно.
Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д–р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев. Присъствието на лица от двете политически партии в Областта, на четирима военни дейци и представител на БТРЦК трябва да покаже на външния свят и особено на Русия, че Съединението е общонародно дело, а привличането на туркофила д-р Ст. Чомаков – да внесе успокоение у Високата порта.
Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България.
Александър I Батенберг – княз на България от 1879 г. до 1886 г., генерал и хесенски принц, е роден на 5 април 1857 г. във Верона (Италия). Племенник е на руския император Александър II. Участва като доброволец в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Избран е за български княз от Първото Велико народно събрание на 17 април 1879 г. по препоръка на руския император и със съгласието на Великите сили, подписали Берлинския договор (1878 г.). Още с встъпването си на престола Александър I Батенберг изразява недоволство от ограничените правомощия, които му предоставя Търновската конституция. Затова се насочва към съюз с Консервативната партия (чиито водители още по време на Учредителното събрание (1879 г.) се обявили за олигархично управление) и с нейна помощ се стремял да засили личната си власт.
На 27 април 1881 г., с активното съдействие на ген.-лейтенант П. К.
Ернрот, който по това време е военен министър в България, Александър I
извършва отдавна замисления държавен преврат, след който суспендира
(отменя) конституцията и въвежда т.нар. режим на пълномощията
(1881-1883 г.). Но този акт не дава очакваните резултати, напротив,
князът губи до голяма степен своя престиж в България и се лишава от
подкрепата на Русия. Това го принуждава да възстанови конституцията още
преди да изтече определеният от него 7-годишен период на пълномощията.
Съгласието му да приеме Съединението на Източна Румелия с Княжество
България, прокламирано на 6 септември 1885 г. в Пловдив, съдейства до
известна степен за закрепване на положението му вътре в страната.
Външнополитическите му позиции обаче стават още по-нестабилни. След
Сръбско-българската война (1885 г.), в която Александър I е главнокомандващ българската войска, настъпва обтягане на руско-българските отношения. Това създава силни настроения против него сред голяма част от българските политически дейци и сред висшия състав на армията. На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър I от престола. Въпреки извършения контрапреврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август същата година той абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. След абдикацията служи в редовете на австро-унгарската армия до края на живота си. Умира на 17 ноември 1893 г. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей.