"...Любов и влюбване
Може би очакването за мигновено щастие, което обикновено приписваме на връзката между двама души, желанието да изпитаме възторг, се дължи на илюзорното удължаване на момента на влюбването.
Знаем, че в началото срещата е страстна, екзалтирана, неудържима, ирационална. Емоциите ни връхлитат, завладяват ни и за известно време не можем да мислим почти за нищо друго, освен за човека, в когото сме влюбени, и за щастието, че това ни се случва.
Влюбването ни кара да усещаме радост при мисълта за съществуването на другия, да изпитаме рядкото усещане за пълнота.
Това състояние не продължава дълго, но остава в нас като спомен, който крепи връзката и който от време на време може да бъде пресъздаден.
След няколко месеца действителността ти поглъща или пък започва съзиданието на един общ път.
Когато човек е влюбен, той всъщност не вижда другия в неговата цялост, другия функционира като екран, на който влюбеният проектира идеализираните от него черти. Чувствата, за разлика от страстите, са по-трайни и са здраво свързани с възприемането на външната действителност. Любовта се заражда, когато мога да видя човека пред себе си, когато открия другия. Именно тогава любовта замества влюбването.
След като премине този начален момент, започват да излизат наяве моите най-лоши черти, които проектирам и върху партньора. Любовта към него се изразява в предизвикателството да се освободим от тези проекции, за да се свържем истински с другия. Този процес не е лесен, но е едно най-красивите неща, които се случват или за които помагаме да се случат.
Говорим за любовта в смисъл, че
„за нас е важно щастието на другия”. Ни повече, ни по-малко. Любовта като щастие, което завладява тялото и душата и което укрепва, когато виждам другия, без да искам да го променям.
Това, което е по-важно от характера на другия, е щастието което изпитвам до него, и неговото щастие до мен, удоволствието да съм го някой, който се грижи да ми е добре, който долавя от какво се нуждая и се радва да ми го даде – ето това е любовта.
Двойката е нещо повече от едно решение, тя е нещо, което се случва, когато се чувстваме свързани с другия по различен начин. Бих могла да кажа, че въз основа на удоволствието, което ми носи близостта с другия, решаваме да споделим с него голяма част от живота си и откриваме радостта да бъдем заедно. Все пак трябва да знаем, че не е достатъчно просто да намерим спътник: какво вече стана дума, необходимо е той да може да ни обогатява и да помага за нашето личностно израстване.
Любовта се гради между двама души благодарение на химия, която ни кара да се чувстваме различни – може би заради магическото усещане, че сме напълно приети от някого.
Влюбване и любов
Колко трудно е да се говори за това.
Онзи ден, по време на едно групово занимание, споделих с присъстващите нашите разговори, свързани с идеята за любовта въз основа на принципа
„другият е по-важен за мен” и с физическото усещане да бъдеш с някой, когото обичаш. После помолих всеки от тях да каже какво мисли за любовта.
Един от отговорите, който ми хареса най-много, беше на двайсет и пет годишен младеж, който каза:
”Когато обичаме, виждаме отвъд видимото. При любовта естетическите канони губят своята меродавност”.
Уелуд твърди, че съществува истинска любов, когато обичаме заради онова, в което знаем, че може да се превърне даден човек, а не само заради това, което е. Смятам, че влюбването и любовта да състояния, които се преплитат в една връзка. Обикновено в началото има период на страст, при който се смесва много от това, което си представяме, което проектираме върху другия човек. Тогава поставяме своя идеален мъж или жена на мястото на човешкото същество, което е до нас.
Влюбването е връзка със самите нас, макар че избираме определен човек, за да проектираме върху него това, което чувстваме. И тогава бихме могли да се запитаме:
”Защо избираме този човек?”Какво става, когато след време другият започва да показва истинската си същност и тя не съвпада с представата ни?!
Така започват конфликтите. Другият не е такъв, за какъвто сме го смятали. Алтернативата в този случай да решим дали можем да обичаме този, който стой пред нас, или да останем вкопчени в идеала си.
Любовта може да започне с решаването на тази дилема, когато видим другият и осъзнаем, че го обичаме такъв, какъвто е. Дори може да заобичаме онези му черти, които не харесваме, именно защото са негови и го приемаме такъв, какъвто е.
Смятам, че връзките минават през моменти на влюбване, моменти на обич, моменти на омраза… Всъщност любовта и омразата са много близки. Никога не мразим толкова силно някого, както този, когото обичаме. Преди няколко дни синът ми, в пристъп на ярост ми каза:
”Обичамразя те” (искаше да каже „мразя те”, но първо от устата му се изтръгна обичта).
По-здравословният избор е да приемем, че това е така. Връзката ни представлява съвместен път и наистина се запазва, ако сме открити, ако осъзнаваме какво става с нас, ако не го отричаме или се правим, че всичко е наред.
„
Осъзнавам” е важна дума. Нека осъзнаем какво става с нас, нека му се отдадем. Така се запазва и изгражда връзката.
Средството за това е винаги едно и също: да осъзнаваме, да се концентрираме. Само ако сме наясно с истинската си същност, можем да се справяме с трудни ситуации.
Много хора живеят отделени от същността си, свързани само с това, което мислят, и без да имат представа за това, което наистина чувстват. Така е много трудно човек да се отдаде на любовта. Най-важното в любовта е да се осмелим да се вгледаме в себе си.
Така, без да има нужда от конфликт, можем да се погледнем, да сме свързани и да бъдем верни на себе си.
Ако не показваме какви сме, никой не може да ни обича.
Най-много да обичат нашата маска, както казваш ти, което не е достатъчно.
Намерих една книга от Маурсио Абади, в коята се говори за влюбването. Цитирам ти три откъси, които привлякоха интереса ми.
Влюбването е по-скоро връзка, при която не разпознаваме партньора си като отделна и различна личност, а го възприемаме и интерпретираме като наш двойник, чиито черти отговорят на идеализирания образ, който сами бихме искали да притежаваме. При влюбването има нещо като „обичам себе си, като се виждам отразен в теб”.
Да съм влюбен – означава да ти казвам колко те харесвам за това, че държиш толкова изящно огледалото, в което се оглеждам, за да си дам сметка за обичта ми към самия мен.
Но става така, че с течение на времето и докато връзката преминава през различни препятства, въображаемото „огледало” престава да бъде такова и естествения му импулс е да възвърне идентичността си. В началото желанието ни да се чувстваме обичани и обожавани е било толкова силно, че почти не сме обръщали внимание на факта, че са ни вземали за друг, а се е случило точно това. Имам толкова голяма нужда от любов, че за известно време й се радваме, макар и да е заблуда. И наистина е заблуда, както казва Абади, защото всъщност тази страст при влюбването не е насочена към теб, а към образа на другия, отразен в теб.
Може би трябва да откажем да се почувстваме поласкани от писмо, в което някой ни се обяснява в безусловна и сляпа любов, и да съумеем да видим, че писмото е адресирано до някой друг. Но кой би могъл да направи нещо подобно?
Все пак, каквото и да правим, след броени мигове или след няколко седмици (от пет минути до три месеца, както ти казваш) другият ще започне да ни разкрива собствената си същност, която не ще може да скрие, както и да забелязва нашето истинско аз, което ние също не можем вечно да крием, без значение колко ни ласкае да е влюбен в нас и колко е красиво да се чувстваме влюбени.
Това е като пробуждане от сън. Малко по малко ще се появи човек, който ще е учудващо различен от онзи, с когото сме мислили, че се свързваме. Интересно е как говорят хората, които забравят за страстта си и решат, че другият се е променил,че не е същият, а в действителност единствено са се променили очите, с които се гледаме.
Човек открива различията и те водят до конфронтация.
Когато другият е приличал толкова много на нас, е било трудно както да спорим с него, така и да признаем истинското му съществуване.
Едва сега човек може да почувства, че не е сам. Трябва да търсим различията и да се опитваме да се сближим чрез тях, за разлика от преди, когато са ни сближавали само приликите.
Много ми харесва фразата, която чух да казваш в един репортаж:
Да си влюбен – означава да обичаш сходствата,
А да обичаш – да се влюбиш в различията. Влюбването не е споделено чувство, защото все още не съществува субектът, с когото може да се споделя.
Влюбването е необяснима и почти неизбежна лудост – то всъщност представлява състояние на безразсъдно разстройство, придружено от маниакална екзалтация.
За разлика от него, любовта е разумна, но и трудоемка. Тя е по-трайна, не толкова буйна, но трябва да се полагат много усилия за да се запази.
Целувки Лаура ..."
