"Дворецът на илюзиите"

Две приятелки - Алис и Дарлин, заминават на екзотично пътешествие до Тайланд, за да отбележат завършването на гимназията, без знанието на родителите си. В Банкок Алис и Дарлин се наслаждават на мечтаната ваканция. Всичко е прекрасно, докато не се сблъскват с чаровния Ник Паркс край хотелския басейн. Той им обещава невероятни изживявания, но вместо това момичетата са арестувани за трафик на хероин, малко след срещата си с красавеца на летището.Това ги изправя пред съд, където са признати за виновни. Присъдата е ужасяваща - по 33 години затвор На хиляди мили от дома, хвърлени в затвора в чужда страна, Алис и Дарлийн се борят за своето оцеляване. ената на спасението е висока и всяко едно от момичетата трябва да плати своята част.

Това е един от най-любимите ми филми, мисля че и Queen S също го оценява високо :)Когато се сещам за този филм, винаги ме връхлита едно особено чувство ... първо заради самата история и второ - ме кара да се замисля, че в живота си всеки има поне по един "приятел", който е готов да те прекара през ада, без капка угризение, а в същото време хората, които биха те спасили от там без да се замислят за себе си, са невероятна рядкост. Може би за нашето време те са измислени герои, които само да поддържат вярата в доброто. По-вероятно е да срещнеш еднорог, отколкото верен приятел. Но нали уж надеждата умира последна...

"Да се обичаме с отворени очи" от Хорхе Букай

"...Любов и влюбване
Може би очакването за мигновено щастие, което обикновено приписваме на връзката между двама души, желанието да изпитаме възторг, се дължи на илюзорното удължаване на момента на влюбването.
Знаем, че в началото срещата е страстна, екзалтирана, неудържима, ирационална. Емоциите ни връхлитат, завладяват ни и за известно време не можем да мислим почти за нищо друго, освен за човека, в когото сме влюбени, и за щастието, че това ни се случва.
Влюбването ни кара да усещаме радост при мисълта за съществуването на другия, да изпитаме рядкото усещане за пълнота.
Това състояние не продължава дълго, но остава в нас като спомен, който крепи връзката и който от време на време може да бъде пресъздаден.
След няколко месеца действителността ти поглъща или пък започва съзиданието на един общ път.
Когато човек е влюбен, той всъщност не вижда другия в неговата цялост, другия функционира като екран, на който влюбеният проектира идеализираните от него черти.
Чувствата, за разлика от страстите, са по-трайни и са здраво свързани с възприемането на външната действителност. Любовта се заражда, когато мога да видя човека пред себе си, когато открия другия. Именно тогава любовта замества влюбването.
След като премине този начален момент, започват да излизат наяве моите най-лоши черти, които проектирам и върху партньора. Любовта към него се изразява в предизвикателството да се освободим от тези проекции, за да се свържем истински с другия. Този процес не е лесен, но е едно най-красивите неща, които се случват или за които помагаме да се случат.
Говорим за любовта в смисъл, че „за нас е важно щастието на другия”. Ни повече, ни по-малко. Любовта като щастие, което завладява тялото и душата и което укрепва, когато виждам другия, без да искам да го променям.
Това, което е по-важно от характера на другия, е щастието което изпитвам до него, и неговото щастие до мен, удоволствието да съм го някой, който се грижи да ми е добре, който долавя от какво се нуждая и се радва да ми го даде – ето това е любовта.
Двойката е нещо повече от едно решение, тя е нещо, което се случва, когато се чувстваме свързани с другия по различен начин. Бих могла да кажа, че въз основа на удоволствието, което ми носи близостта с другия, решаваме да споделим с него голяма част от живота си и откриваме радостта да бъдем заедно. Все пак трябва да знаем, че не е достатъчно просто да намерим спътник: какво вече стана дума, необходимо е той да може да ни обогатява и да помага за нашето личностно израстване.
Любовта се гради между двама души благодарение на химия, която ни кара да се чувстваме различни – може би заради магическото усещане, че сме напълно приети от някого.

Влюбване и любов
Колко трудно е да се говори за това.
Онзи ден, по време на едно групово занимание, споделих с присъстващите нашите разговори, свързани с идеята за любовта въз основа на принципа „другият е по-важен за мен” и с физическото усещане да бъдеш с някой, когото обичаш. После помолих всеки от тях да каже какво мисли за любовта.
Един от отговорите, който ми хареса най-много, беше на двайсет и пет годишен младеж, който каза:”Когато обичаме, виждаме отвъд видимото. При любовта естетическите канони губят своята меродавност”.
Уелуд твърди, че съществува истинска любов, когато обичаме заради онова, в което знаем, че може да се превърне даден човек, а не само заради това, което е. Смятам, че влюбването и любовта да състояния, които се преплитат в една връзка. Обикновено в началото има период на страст, при който се смесва много от това, което си представяме, което проектираме върху другия човек. Тогава поставяме своя идеален мъж или жена на мястото на човешкото същество, което е до нас.
Влюбването е връзка със самите нас, макар че избираме определен човек, за да проектираме върху него това, което чувстваме. И тогава бихме могли да се запитаме:”Защо избираме този човек?”Какво става, когато след време другият започва да показва истинската си същност и тя не съвпада с представата ни?!
Така започват конфликтите. Другият не е такъв, за какъвто сме го смятали. Алтернативата в този случай да решим дали можем да обичаме този, който стой пред нас, или да останем вкопчени в идеала си.
Любовта може да започне с решаването на тази дилема, когато видим другият и осъзнаем, че го обичаме такъв, какъвто е. Дори може да заобичаме онези му черти, които не харесваме, именно защото са негови и го приемаме такъв, какъвто е.
Смятам, че връзките минават през моменти на влюбване, моменти на обич, моменти на омраза… Всъщност любовта и омразата са много близки. Никога не мразим толкова силно някого, както този, когото обичаме. Преди няколко дни синът ми, в пристъп на ярост ми каза:”Обичамразя те” (искаше да каже „мразя те”, но първо от устата му се изтръгна обичта).
По-здравословният избор е да приемем, че това е така. Връзката ни представлява съвместен път и наистина се запазва, ако сме открити, ако осъзнаваме какво става с нас, ако не го отричаме или се правим, че всичко е наред.
„Осъзнавам” е важна дума. Нека осъзнаем какво става с нас, нека му се отдадем. Така се запазва и изгражда връзката.
Средството за това е винаги едно и също: да осъзнаваме, да се концентрираме. Само ако сме наясно с истинската си същност, можем да се справяме с трудни ситуации.
Много хора живеят отделени от същността си, свързани само с това, което мислят, и без да имат представа за това, което наистина чувстват. Така е много трудно човек да се отдаде на любовта. Най-важното в любовта е да се осмелим да се вгледаме в себе си.
Така, без да има нужда от конфликт, можем да се погледнем, да сме свързани и да бъдем верни на себе си.
Ако не показваме какви сме, никой не може да ни обича.
Най-много да обичат нашата маска, както казваш ти, което не е достатъчно.
Намерих една книга от Маурсио Абади, в коята се говори за влюбването. Цитирам ти три откъси, които привлякоха интереса ми.
Влюбването е по-скоро връзка, при която не разпознаваме партньора си като отделна и различна личност, а го възприемаме и интерпретираме като наш двойник, чиито черти отговорят на идеализирания образ, който сами бихме искали да притежаваме. При влюбването има нещо като „обичам себе си, като се виждам отразен в теб”.
Да съм влюбен – означава да ти казвам колко те харесвам за това, че държиш толкова изящно огледалото, в което се оглеждам, за да си дам сметка за обичта ми към самия мен.
Но става така, че с течение на времето и докато връзката преминава през различни препятства, въображаемото „огледало” престава да бъде такова и естествения му импулс е да възвърне идентичността си. В началото желанието ни да се чувстваме обичани и обожавани е било толкова силно, че почти не сме обръщали внимание на факта, че са ни вземали за друг, а се е случило точно това. Имам толкова голяма нужда от любов, че за известно време й се радваме, макар и да е заблуда.
И наистина е заблуда, както казва Абади, защото всъщност тази страст при влюбването не е насочена към теб, а към образа на другия, отразен в теб.
Може би трябва да откажем да се почувстваме поласкани от писмо, в което някой ни се обяснява в безусловна и сляпа любов, и да съумеем да видим, че писмото е адресирано до някой друг. Но кой би могъл да направи нещо подобно?
Все пак, каквото и да правим, след броени мигове или след няколко седмици (от пет минути до три месеца, както ти казваш) другият ще започне да ни разкрива собствената си същност, която не ще може да скрие, както и да забелязва нашето истинско аз, което ние също не можем вечно да крием, без значение колко ни ласкае да е влюбен в нас и колко е красиво да се чувстваме влюбени.
Това е като пробуждане от сън. Малко по малко ще се появи човек, който ще е учудващо различен от онзи, с когото сме мислили, че се свързваме. Интересно е как говорят хората, които забравят за страстта си и решат, че другият се е променил,че не е същият, а в действителност единствено са се променили очите, с които се гледаме.
Човек открива различията и те водят до конфронтация.
Когато другият е приличал толкова много на нас, е било трудно както да спорим с него, така и да признаем истинското му съществуване.
Едва сега човек може да почувства, че не е сам. Трябва да търсим различията и да се опитваме да се сближим чрез тях, за разлика от преди, когато са ни сближавали само приликите.
Много ми харесва фразата, която чух да казваш в един репортаж:
Да си влюбен – означава да обичаш сходствата,
А да обичаш – да се влюбиш в различията.
Влюбването не е споделено чувство, защото все още не съществува субектът, с когото може да се споделя.
Влюбването е необяснима и почти неизбежна лудост – то всъщност представлява състояние на безразсъдно разстройство, придружено от маниакална екзалтация.
За разлика от него, любовта е разумна, но и трудоемка. Тя е по-трайна, не толкова буйна, но трябва да се полагат много усилия за да се запази.

Целувки Лаура ..."

6-ти септември

6 септември - Денят на Съединението - е една от бележитите дати в новата
българска история, едно от най-дръзките и най-достойни събития в
развитието на българската държава.
Съединението е чисто българско завоевание без външни подбудители, крепители и защитници. Това е първата категорична заявка за самостоятелно, равноправно участие на българите в модерната история на Европа и първият ясен знак за европейските политици, че трябва да се съобразяват с млада България.

На 6 септември 1885 година е провъзгласено Съединението на разделените по
силата на Берлинския договор Източна Румелия и Княжество България.
По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по
искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от
възобновената българска държава и включена отново в пределите на
Османската империя, макар и с известна автономия.
Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно, главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия.
Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен.
Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г.
Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание през 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив села и градове чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител – Г. Кръстевич. Кръстевич е бил донякъде наясно с целите и организацията на съзаклятниците, но като родолюбец, предпочита да не моли султана за турски войски и да се предаде доброволно.
Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д–р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев. Присъствието на лица от двете политически партии в Областта, на четирима военни дейци и представител на БТРЦК трябва да покаже на външния свят и особено на Русия, че Съединението е общонародно дело, а привличането на туркофила д-р Ст. Чомаков – да внесе успокоение у Високата порта.
Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България.
Александър I Батенберг – княз на България от 1879 г. до 1886 г., генерал и хесенски принц, е роден на 5 април 1857 г. във Верона (Италия). Племенник е на руския император Александър II. Участва като доброволец в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Избран е за български княз от Първото Велико народно събрание на 17 април 1879 г. по препоръка на руския император и със съгласието на Великите сили, подписали Берлинския договор (1878 г.). Още с встъпването си на престола Александър I Батенберг изразява недоволство от ограничените правомощия, които му предоставя Търновската конституция. Затова се насочва към съюз с Консервативната партия (чиито водители още по време на Учредителното събрание (1879 г.) се обявили за олигархично управление) и с нейна помощ се стремял да засили личната си власт.
На 27 април 1881 г., с активното съдействие на ген.-лейтенант П. К.
Ернрот, който по това време е военен министър в България, Александър I
извършва отдавна замисления държавен преврат, след който суспендира
(отменя) конституцията и въвежда т.нар. режим на пълномощията
(1881-1883 г.). Но този акт не дава очакваните резултати, напротив,
князът губи до голяма степен своя престиж в България и се лишава от
подкрепата на Русия. Това го принуждава да възстанови конституцията още
преди да изтече определеният от него 7-годишен период на пълномощията.
Съгласието му да приеме Съединението на Източна Румелия с Княжество
България, прокламирано на 6 септември 1885 г. в Пловдив, съдейства до
известна степен за закрепване на положението му вътре в страната.
Външнополитическите му позиции обаче стават още по-нестабилни. След
Сръбско-българската война (1885 г.), в която Александър I е главнокомандващ българската войска, настъпва обтягане на руско-българските отношения. Това създава силни настроения против него сред голяма част от българските политически дейци и сред висшия състав на армията. На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър I от престола. Въпреки извършения контрапреврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август същата година той абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. След абдикацията служи в редовете на австро-унгарската армия до края на живота си. Умира на 17 ноември 1893 г. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей.

Легенда за ПРИЯТЕЛСТВОТО

В една арабска легенда се разказва за двама приятели, които вървели през пустинята. По пътя избухнал спор и единия зашлевил шамар на другия. Пострадалият, без дума да обели, седнал и написал ма пясъка:
"Днес моят най-добър приятел ме удари!"

Продължили напред и стигнали до един оазис, където влезли да се изкъпят. Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави, но навреме бил спасен от другаря си. Когато се посъвзел, грабнал камата си и написал на един камък:
"Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!"

Заинтригуван, приятелят му го попитал:
"Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка, а сега пишеш върху камък?"

Засмян, другарят му отвърнал:
"Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на СЪРЦЕТО, където никoй вятър не може да го заличи..."

"На изток от рая"

“… Когато нашата храна, облекло и покрив станат рожба на едно сложно масово производство, тогава и в нашето съзнание ще навлязат масови представи, за да изместят всички останали мисли. В наше време масовото производство е навлязло и в икономиката, и в политиката, и дори в нашата религия. А това е опасно. В света съществува огромно напрежение, напрежение като пред взрив, хората са сковани и объркани. В такъв момент ми изглежда напълно в реда на нещата да си задавам въпроси от рода на: В какво вярвам аз? За какво и срещу какво трябва да се боря?
Нашия вид, човешкият, е единствения съзидателен вид и той разполага само с едно творческо оръдие - ума и духа на отделния човек. Нищо никога не е било създавано едновременно от двама души. Добро сътрудничество не същуствува нито в музиката, нито в изкуството, нито в поезията, нито в математиката, нито във философията. След като чудото на творчеството веднъж се е случило, групата може да го доизгради и разшири, но групата не може да притежава творческо хрумване. Неговата безценност се крие в духа на отделния човек.
Силите вложени в разбиранията за групата, са обявили война за унищожаването на тази скъпоценност - човешкия ум. Свободното незнаещо граници съзнание се преследва, ограбва, притъпява и упоява от безчестие, недохранване, потискане, принудително насочване, от зашеметяващите удари на уеднаквяването. Самоубийствен е пътят, по който, изглежда, е тръгнал нашия човешки вид.
Ето защо вярвам, че свободният, търсещ ум на човека е най-скъпоценното нещо на света. И аз ще се боря тъкмо за тази свобода на съзнанието да се движи ненасочвано в посоката, която си избере. И ще се боря против всяка идея, религия или власт, които ограничават или унищожават индивида. Защото, ако тържеството на човека може да бъде убито, значи ние сме загубени.”

“В истината има повече красота,дори когато красотата е отвратителна. Разказвачите на приказки пред градските порти изопачават живота, така, че на мързеливите, глупавите и слабите да им се вижда прекрасен, а това само задълбочава техните недъзи, без да ги учи на нищо, без нищо да лекува, без да извисява душите им.”

“Понякога си мисля, че светът ни поставя в такъв период на най-тежки изпитания, тогава се обръщаме навътре и като се видим, ужасяваме се. … В такъв момент мръсотията е адски мръсна, а чистотата ни се струва снежнобяла. … Опитай се да повярваш, че нещата не са нито толкова добри, нито толкова лоши, колкото изглеждат.”

“… За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината - такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина!”

* “…К
огато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той обикновено иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго.”


* “…Много е лесно от ленност и слабост да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: “Нищо не можах да сторя, така било писано!” Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави човека човек. Котката няма избор, пчелата е длъжна да прави мед. В това няма нищо свято. Знаете ли, тия старци, които неусетно се носеха към смъртта, сега са много любопитни да умрат.”

Хумор и Сатира

Бизнесмен наел хотелска стая, но на рецепцията го предупредили, че гостът в съседната стая е изключително нервен и трудно заспивал нощем. Когато се качил в стаята си, бизнесменът бил толкова уморен, че без да се замисли, хвърлил обувката си на пода и тя изтопуркала. Той си спомнил за нервния гост в съседната стая, затова внимателно оставил втората си обувка на пода.
После си легнал, но след два часа го събудило чукане на вратата. Попитал кой е и от коридора му отговорил глас:
- Аз съм гостът от съседната стая. За Бога, кога най-после ще хвърлите и другата обувка?

..........

Момче и момиче се целували в кола извън града. Когато нещата започнали да се разгорещяват, момичето казало:
- Може би съм пропуснала да спомена - аз всъщност съм проститутка и тарифата ми е 20 долара за секс!
Момчето не казало нищо - извадило пари и платило, след което двамата продължили...
След секса момчето запалило цигара и седнало зад волана. Момичето учудено попитало:
- Защо не запалиш колата и да се връщаме в града?
- Ами, може би съм пропуснал да спомена - аз всъщност съм шофьор на такси. От тук до града са точно 25 долара!

..........

- Иванчо, това Иван Вазов ли е?
- Не, госпожо, това е неговият портрет!

..........

Миналата седмица била открадната пратка виагра. Полицията издирва двама закоравели престъпници.

.........

Двама хакери си говорят:
-Вчера свалих сташна мацка
-Колко мегабайта и от къде?

.........

Тича Мечо Пух при Прасчо и вика:
- Бързо, дай ми пушката!
Грабва пушката и изчезва. След пет минути се връща и влачи нещо голямо с едната ръка. В другата ръка носи буркан със сладко:
- Ама какви пчели съм намерил само, Прасчо! Погледни, вместо мед носят сладко, а даже и приказват!
Прасчо учуден пита:
- Приказват!? И какво приказват?
- Глупости приказва някакви.
- Аз съм Карлсон, "Аз съм Карлсон" - ей такива ги разправяше!

.........

Кенгуру постоянно бягало от клетката си в зоопарка. Тъй като знаели, че скача много нависоко, пазачите издигнали нова триметрова ограда, но на другата сутрин кенгуруто пак избягало. Затова поставили шестметрова ограда, но животното отново избягало.
Ламата наблюдавала всичко това от съседната клетка и попитала:
- Според теб до каква височина ще стигнат?
- Няма значение - отговорило кенгуруто. - Стига някой да се сети да заключи вратата през нощта!

.........

Спират блондинка за превишена скорост.Полицаят я пита
-Госпожице знаете ли с колко километра в час сте се движели
-Не господин полицай незнам-отговаря блондинката
В това време на полицая му се обаждат по радиото
-Докладвайте полицай-говори сержантът
-Спрял съм тука една блондинка за превишена скост
-Аааааааааа знам я тая-отговаря сержантът- ей сега мина покрай мен свали си панталоните и ще видиш кво ще стане
Полицаят отишъл при блондинката и си свалил панталоните
Учудена блондинката отговорила
-Еееееее пак ли проба за алкохол

.........

Питат радио Ереван:
- Какво е гейша?
- Това е жена с нетрадиционна сексуална ориентация.

.........

Момче изпраща момиче. Стигат до входа, при което момчето застава на вратата и казва:
- Няма да те пусна да минеш, докато не ми направиш свирка!
Момичето:
- Ама... може да мине някой и да ни види.
- Не, толкова късно няма хора - казвам ти, няма да те пусна докато не ми направиш свирка!
След 15 мин. убеждаване, вратата зад момчето се отваря и едно малко момиченце казва:
- Татко ме изпрати. Каза аз да ти направя свирка. Или ще изпрати мама да ти направи свирка. Каза че и той ще ти направи свирка, само спри да се подпираш на копчето за домофона.

.........

Жена отива в общината с молба да си смени името.
- Как се казвате? - пита служителят.
- Кичка, а всички ми викат пичка...
- Добре, ще го сменим. Как искате да ви е новото име?
- Кутка.

........

Луиджи и Тереза пътуват в спален вагон. Те двамата на едно легло, а на долното някакъв мустакат мъж.
По едно време започнали да се чукат и Луиджи казал:
- Сега Тереза ще си направим един малък Пепино, ще се оженим и ще си го гледаме.
Тъкмо ще свършва и влакът бие спирачки. Луиджи хвърчи
някъде, а Тереза в тъмното пита:
- Луиджи, Луиджи, къде си?
А отдолу човека отговаря
- Аз Луиджи не го знам къде е, но вашия Пепино ми е на мустаците.

........

Сестра пита брат си който излиза навън:
- Бате, къде отиваш?
... - Отивам да свалям гаджета - отвръща братът.
- Ама за какво ти са гаджета като можеш да правиш секс и с мен?
Брат й се съгласил и я подхванал и когато свършили сестрата рекла:
- Боже, бате, та ти си по-добър и от баща ни!
- И мама така казва.

........

Една лисица ходила, ходила, казала "Лис-лис" и умряла

........
Eдин папагал среща един гарван и вика: "Я! Металист". А гарвана казал "Я! Педераст

........
Веднъж мечо Пух и Прасчо си вървели и по едно време Пух казал:
- Прасчо, знаеш ли какво? Знам какво ще станеш като пораснеш!
- Оо да не си ми чел хороскопа?
- Не, четох една готварска книга...

........

Решило веднъж зайчето, и се напушило. Тръгнало да обикаля из гората. Не щеш ли - на пътя му застанал Кумчо Вълчо:
- Как си, Зайо, какво правиш?
- Добре съм Вълчо, ама се напуших.
- И какво усещаш?
- Ами нищо!
- Как така нищо бе, Зайо?!
- Нищо! Нищичко не усещам! Нито краката, ни ръцете, ни главата, нито крилата си усещам!

........

Питат един мъж – каква е вероятността да излезете на улицата и да видите динозавър?
- Едно на трилион.
Питат същото една жена, и тя казва:
- Една втора!
- Как така?
- Ами много просто – или ще видя, или няма да видя

........

Събуждат се сутринта седемте джуджета. Първото тича в кухнята и започва да вика:
- Кой ми е ял от чинията…
След него тича второто:
- Кой ми е ял от чинията…
Изреждат се всички, а от спалнята се чува раздразнения глас на Снежанка:
- Уф, как сте ми омръзнали всички! Абе не съм готвила още…

........

Крокодилът срещнал жабата и й казал:
-Ще сляза надолу по течението на реката, ще срещна хипопотама и ще му кажа: Здрасти, Хипо! Той ще отговори: Здрасти,Кроки! Аз ще го питам: Какво правиш? Той ще каже: Ами плувам си. А аз ще му кажа: - Ще плуваш ами, като си прост. И ще го прекарам.
Речено-сторено. Видял крокодила хипопотама и му казал:
- Здрасти,Хипо!
Хипопотама го погледнал и рекъл:
- Плувай бе, лайно зелено!

.......

Влиза Зайо Байо пиян в горската баничарница.
- Една боза и "Зайченцето бяло до дупка"!

.......

- Колко инженера на Microsoft са нужни, за да се смени една лампа?
- Четири.
- ?!?
- Първият да ви попита за регистрационния номер на лампата.
Вторият да ви попита:
- А вие рестартирахте ли я (да я включите и изключите)?
Третият да попита:
- А преинсталирахте ли я?
Четвъртият ща каже:
- Вие там имате проблеми с хардуера! В офиса имаме същата лампа и работи без драйвери.

***

"Свря глава между раменете като пиленце и остана неподвижен, опрял чело о ствола на кестена. Семейството не разбра чак до другия ден, в единайсет по обед, когато Санта София де ла Пиедад отиде да изхвърли боклука в задния двор и й направи впечатление, че лешоядите се спускаха."

Г. Г. Маркес, "Сто години самота"