четвъртък, 30 септември 2010 г.

Не сме народ!

Петко Славейков

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.

И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...

Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...

Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому меракът е развала...
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

1875

понеделник, 20 септември 2010 г.

Каквото и да си говорим...

Нека предположим, че думите "пари" и "жени" са синоними:

1. Човек за да живее добре има нужда от пари(жени).
2. Парите(жените) развалят човека.

3. Пари(жени) при пари отиват.
4. Колкото повече пари(жени) имаш, толкова повече искаш.
5. Мъж без пари(жени) - лайно. Лайно с пари(жени) - мъж.
6. Жената(парата) прави дома. Жената(парата) разваля дома.

Парите и жените се привличат.



1. Ако 1 мъж има 3 жени, то той е или богат и красив, или богат и стар.
2. Ако 1 жена има 3 мъже, то те са: 1 красив, 1 богат и 1 който да я бие.
3. Богата жена - вдовица.
4. По-добре да платиш на проститутка за 1 час секс, отколкото на жена си цял живот (пак за същия секс ;) )

Поуката:
Каквото и да си говорим, става дума за пари(жени).

неделя, 12 септември 2010 г.

"Дворецът на илюзиите"



Две приятелки - Алис и Дарлин, заминават на екзотично пътешествие до Тайланд, за да отбележат завършването на гимназията, без знанието на родителите си. В Банкок Алис и Дарлин се наслаждават на мечтаната ваканция. Всичко е прекрасно, докато не се сблъскват с чаровния Ник Паркс край хотелския басейн. Той им обещава невероятни изживявания, но вместо това момичетата са арестувани за трафик на хероин, малко след срещата си с красавеца на летището.Това ги изправя пред съд, където са признати за виновни. Присъдата е ужасяваща - по 33 години затвор На хиляди мили от дома, хвърлени в затвора в чужда страна, Алис и Дарлийн се борят за своето оцеляване. ената на спасението е висока и всяко едно от момичетата трябва да плати своята част.

Това е един от най-любимите ми филми, мисля че и Queen S също го оценява високо :)Когато се сещам за този филм, винаги ме връхлита едно особено чувство ... първо заради самата история и второ - ме кара да се замисля, че в живота си всеки има поне по един "приятел", който е готов да те прекара през ада, без капка угризение, а в същото време хората, които биха те спасили от там без да се замислят за себе си, са невероятна рядкост. Може би за нашето време те са измислени герои, които само да поддържат вярата в доброто. По-вероятно е да срещнеш еднорог, отколкото верен приятел. Но нали уж надеждата умира последна...


сряда, 8 септември 2010 г.

"Да се обичаме с отворени очи" от Хорхе Букай

"...Любов и влюбване
Може би очакването за мигновено щастие, което обикновено приписваме на връзката между двама души, желанието да изпитаме възторг, се дължи на илюзорното удължаване на момента на влюбването.
Знаем, че в началото срещата е страстна, екзалтирана, неудържима, ирационална. Емоциите ни връхлитат, завладяват ни и за известно време не можем да мислим почти за нищо друго, освен за човека, в когото сме влюбени, и за щастието, че това ни се случва.
Влюбването ни кара да усещаме радост при мисълта за съществуването на другия, да изпитаме рядкото усещане за пълнота.
Това състояние не продължава дълго, но остава в нас като спомен, който крепи връзката и който от време на време може да бъде пресъздаден.
След няколко месеца действителността ти поглъща или пък започва съзиданието на един общ път.
Когато човек е влюбен, той всъщност не вижда другия в неговата цялост, другия функционира като екран, на който влюбеният проектира идеализираните от него черти.
Чувствата, за разлика от страстите, са по-трайни и са здраво свързани с възприемането на външната действителност. Любовта се заражда, когато мога да видя човека пред себе си, когато открия другия. Именно тогава любовта замества влюбването.
След като премине този начален момент, започват да излизат наяве моите най-лоши черти, които проектирам и върху партньора. Любовта към него се изразява в предизвикателството да се освободим от тези проекции, за да се свържем истински с другия. Този процес не е лесен, но е едно най-красивите неща, които се случват или за които помагаме да се случат.
Говорим за любовта в смисъл, че „за нас е важно щастието на другия”. Ни повече, ни по-малко. Любовта като щастие, което завладява тялото и душата и което укрепва, когато виждам другия, без да искам да го променям.
Това, което е по-важно от характера на другия, е щастието което изпитвам до него, и неговото щастие до мен, удоволствието да съм го някой, който се грижи да ми е добре, който долавя от какво се нуждая и се радва да ми го даде – ето това е любовта.
Двойката е нещо повече от едно решение, тя е нещо, което се случва, когато се чувстваме свързани с другия по различен начин. Бих могла да кажа, че въз основа на удоволствието, което ми носи близостта с другия, решаваме да споделим с него голяма част от живота си и откриваме радостта да бъдем заедно. Все пак трябва да знаем, че не е достатъчно просто да намерим спътник: какво вече стана дума, необходимо е той да може да ни обогатява и да помага за нашето личностно израстване.
Любовта се гради между двама души благодарение на химия, която ни кара да се чувстваме различни – може би заради магическото усещане, че сме напълно приети от някого.

Влюбване и любов
Колко трудно е да се говори за това.
Онзи ден, по време на едно групово занимание, споделих с присъстващите нашите разговори, свързани с идеята за любовта въз основа на принципа „другият е по-важен за мен” и с физическото усещане да бъдеш с някой, когото обичаш. После помолих всеки от тях да каже какво мисли за любовта.
Един от отговорите, който ми хареса най-много, беше на двайсет и пет годишен младеж, който каза:”Когато обичаме, виждаме отвъд видимото. При любовта естетическите канони губят своята меродавност”.
Уелуд твърди, че съществува истинска любов, когато обичаме заради онова, в което знаем, че може да се превърне даден човек, а не само заради това, което е. Смятам, че влюбването и любовта да състояния, които се преплитат в една връзка. Обикновено в началото има период на страст, при който се смесва много от това, което си представяме, което проектираме върху другия човек. Тогава поставяме своя идеален мъж или жена на мястото на човешкото същество, което е до нас.
Влюбването е връзка със самите нас, макар че избираме определен човек, за да проектираме върху него това, което чувстваме. И тогава бихме могли да се запитаме:”Защо избираме този човек?”Какво става, когато след време другият започва да показва истинската си същност и тя не съвпада с представата ни?!
Така започват конфликтите. Другият не е такъв, за какъвто сме го смятали. Алтернативата в този случай да решим дали можем да обичаме този, който стой пред нас, или да останем вкопчени в идеала си.
Любовта може да започне с решаването на тази дилема, когато видим другият и осъзнаем, че го обичаме такъв, какъвто е. Дори може да заобичаме онези му черти, които не харесваме, именно защото са негови и го приемаме такъв, какъвто е.
Смятам, че връзките минават през моменти на влюбване, моменти на обич, моменти на омраза… Всъщност любовта и омразата са много близки. Никога не мразим толкова силно някого, както този, когото обичаме. Преди няколко дни синът ми, в пристъп на ярост ми каза:”Обичамразя те” (искаше да каже „мразя те”, но първо от устата му се изтръгна обичта).
По-здравословният избор е да приемем, че това е така. Връзката ни представлява съвместен път и наистина се запазва, ако сме открити, ако осъзнаваме какво става с нас, ако не го отричаме или се правим, че всичко е наред.
Осъзнавам” е важна дума. Нека осъзнаем какво става с нас, нека му се отдадем. Така се запазва и изгражда връзката.
Средството за това е винаги едно и също: да осъзнаваме, да се концентрираме. Само ако сме наясно с истинската си същност, можем да се справяме с трудни ситуации.
Много хора живеят отделени от същността си, свързани само с това, което мислят, и без да имат представа за това, което наистина чувстват. Така е много трудно човек да се отдаде на любовта. Най-важното в любовта е да се осмелим да се вгледаме в себе си.
Така, без да има нужда от конфликт, можем да се погледнем, да сме свързани и да бъдем верни на себе си.
Ако не показваме какви сме, никой не може да ни обича.
Най-много да обичат нашата маска, както казваш ти, което не е достатъчно.
Намерих една книга от Маурсио Абади, в коята се говори за влюбването. Цитирам ти три откъси, които привлякоха интереса ми.
Влюбването е по-скоро връзка, при която не разпознаваме партньора си като отделна и различна личност, а го възприемаме и интерпретираме като наш двойник, чиито черти отговорят на идеализирания образ, който сами бихме искали да притежаваме. При влюбването има нещо като „обичам себе си, като се виждам отразен в теб”.
Да съм влюбен – означава да ти казвам колко те харесвам за това, че държиш толкова изящно огледалото, в което се оглеждам, за да си дам сметка за обичта ми към самия мен.
Но става така, че с течение на времето и докато връзката преминава през различни препятства, въображаемото „огледало” престава да бъде такова и естествения му импулс е да възвърне идентичността си. В началото желанието ни да се чувстваме обичани и обожавани е било толкова силно, че почти не сме обръщали внимание на факта, че са ни вземали за друг, а се е случило точно това. Имам толкова голяма нужда от любов, че за известно време й се радваме, макар и да е заблуда.

И наистина е заблуда, както казва Абади, защото всъщност тази страст при влюбването не е насочена към теб, а към образа на другия, отразен в теб.
Може би трябва да откажем да се почувстваме поласкани от писмо, в което някой ни се обяснява в безусловна и сляпа любов, и да съумеем да видим, че писмото е адресирано до някой друг. Но кой би могъл да направи нещо подобно?
Все пак, каквото и да правим, след броени мигове или след няколко седмици (от пет минути до три месеца, както ти казваш) другият ще започне да ни разкрива собствената си същност, която не ще може да скрие, както и да забелязва нашето истинско аз, което ние също не можем вечно да крием, без значение колко ни ласкае да е влюбен в нас и колко е красиво да се чувстваме влюбени.
Това е като пробуждане от сън. Малко по малко ще се появи човек, който ще е учудващо различен от онзи, с когото сме мислили, че се свързваме. Интересно е как говорят хората, които забравят за страстта си и решат, че другият се е променил,че не е същият, а в действителност единствено са се променили очите, с които се гледаме.
Човек открива различията и те водят до конфронтация.
Когато другият е приличал толкова много на нас, е било трудно както да спорим с него, така и да признаем истинското му съществуване.
Едва сега човек може да почувства, че не е сам. Трябва да търсим различията и да се опитваме да се сближим чрез тях, за разлика от преди, когато са ни сближавали само приликите.
Много ми харесва фразата, която чух да казваш в един репортаж:
Да си влюбен – означава да обичаш сходствата,
А да обичаш – да се влюбиш в различията.

Влюбването не е споделено чувство, защото все още не съществува субектът, с когото може да се споделя.
Влюбването е необяснима и почти неизбежна лудост – то всъщност представлява състояние на безразсъдно разстройство, придружено от маниакална екзалтация.
За разлика от него, любовта е разумна, но и трудоемка. Тя е по-трайна, не толкова буйна, но трябва да се полагат много усилия за да се запази.

Целувки Лаура ..."

понеделник, 6 септември 2010 г.

6-ти септември

6 септември - Денят на Съединението - е една от бележитите дати в новата
българска история, едно от най-дръзките и най-достойни събития в
развитието на българската държава.
Съединението е чисто българско завоевание без външни подбудители, крепители и защитници. Това е първата категорична заявка за самостоятелно, равноправно участие на българите в модерната история на Европа и първият ясен знак за европейските политици, че трябва да се съобразяват с млада България.

На 6 септември 1885 година е провъзгласено Съединението на разделените по
силата на Берлинския договор Източна Румелия и Княжество България.
По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по
искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от
възобновената българска държава и включена отново в пределите на
Османската империя, макар и с известна автономия.
Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно, главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия.
Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен.
Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г.
Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание през 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив села и градове чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител – Г. Кръстевич. Кръстевич е бил донякъде наясно с целите и организацията на съзаклятниците, но като родолюбец, предпочита да не моли султана за турски войски и да се предаде доброволно.
Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д–р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев. Присъствието на лица от двете политически партии в Областта, на четирима военни дейци и представител на БТРЦК трябва да покаже на външния свят и особено на Русия, че Съединението е общонародно дело, а привличането на туркофила д-р Ст. Чомаков – да внесе успокоение у Високата порта.
Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България.
Александър I Батенберг – княз на България от 1879 г. до 1886 г., генерал и хесенски принц, е роден на 5 април 1857 г. във Верона (Италия). Племенник е на руския император Александър II. Участва като доброволец в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Избран е за български княз от Първото Велико народно събрание на 17 април 1879 г. по препоръка на руския император и със съгласието на Великите сили, подписали Берлинския договор (1878 г.). Още с встъпването си на престола Александър I Батенберг изразява недоволство от ограничените правомощия, които му предоставя Търновската конституция. Затова се насочва към съюз с Консервативната партия (чиито водители още по време на Учредителното събрание (1879 г.) се обявили за олигархично управление) и с нейна помощ се стремял да засили личната си власт.
На 27 април 1881 г., с активното съдействие на ген.-лейтенант П. К.
Ернрот, който по това време е военен министър в България, Александър I
извършва отдавна замисления държавен преврат, след който суспендира
(отменя) конституцията и въвежда т.нар. режим на пълномощията
(1881-1883 г.). Но този акт не дава очакваните резултати, напротив,
князът губи до голяма степен своя престиж в България и се лишава от
подкрепата на Русия. Това го принуждава да възстанови конституцията още
преди да изтече определеният от него 7-годишен период на пълномощията.
Съгласието му да приеме Съединението на Източна Румелия с Княжество
България, прокламирано на 6 септември 1885 г. в Пловдив, съдейства до
известна степен за закрепване на положението му вътре в страната.
Външнополитическите му позиции обаче стават още по-нестабилни. След
Сръбско-българската война (1885 г.), в която Александър I е главнокомандващ българската войска, настъпва обтягане на руско-българските отношения. Това създава силни настроения против него сред голяма част от българските политически дейци и сред висшия състав на армията. На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър I от престола. Въпреки извършения контрапреврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август същата година той абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. След абдикацията служи в редовете на австро-унгарската армия до края на живота си. Умира на 17 ноември 1893 г. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей.