Аз съм Човекът!

Аз съм човекът, когото тормозеше като малък
Аз съм човекът, който ти изглеждаше жалък
Аз съм човекът, който те отвращаваше
Аз съм човекът, на когото се подиграваше
Аз съм човекът, който седеше самотен
Аз съм човекът, който върви към дома неохотно
Аз съм човекът, когото плашеше до смърт всеки ден
Аз съм човекът, който стоеше безмълвен, смутен
Аз съм човекът, който носи болка в очите си
Аз съм човекът, който винаги крие сълзите си
Аз съм човекът, който живя в страх и насилие толкова време
Аз съм човекът, разрушен от това бреме
Аз съм човекът, който се давеше в презрение
Аз съм човекът, който проклинаше свойто рождение
Аз съм човекът, когото мачкаше за забавление
Аз съм човекът - от твоето поколение
Аз съм човекът, чието име не знаеш
Аз съм човекът, за когото нехаеш.
Ти мислиш, че е готино да си свиреп,
Но и аз съм Човек - като теб.

"Особени сезони"

"Най-важните неща се изричат винаги най-трудно. Това са нещата, от които се срамуваш, понеже думите ги смаляват, те свиват нещата, изглеждали безгранични, докато са били в главата ти, до съвсем тривиални размери, когато се изрекат.
Но не само това, нали?
Най-важните неща се намират съвсем близо до истинската ти същност, която не обичаш да показваш на другите - като съкровище, което враговете ти с радост биха ограбили. И може да се случи така, че да разкриеш душата си, което съвсем не е лесно, само за да те изгледат особено, без изобщо да разберат какво си казал или защо си помислил казаното за така важно, че едва не си се разплакал, докато си споделял своята тайна.
Струва ми се, че това е най-лошото - когато тайната остава заключена в тебе, не поради липса на разказвач, а поради липса на слушател, който да те разбере"

Стивън Кинг

На колко си?...

Скъпо дневниче,
днес* ми направиха много хубав комплимент...
Имаше трима мъже в кафето, клиенти, които видимо попрекалиха с алкохола:
- МОМИЧЕЕЕЕ! Ше може ли за малко да дойдеш.
- Да, кажете?
- Тиии на колко години си? (и естествено следва преценяващ поглед от горе до долу)
- На 19.
- Хммм... Запазила си се...





*Историята е от преди известно време.

Понякога...

- Искам те! – прошепна той. – Искам пак да сме заедно. Искам те… Обичам те… - и сведе поглед.

Беше му трудно да го каже. А защо? Обичаше я с цялото си сърце, а едва сега успя да ù го прошепне.

„И аз те обичам. Не спрях да те обичам” помисли си тя и също сведе поглед. Но вместо това му отговори:

- И двамата знаем, че няма смисъл.

- Защо?!

- Защото…

„Защо наистина?” Тя често се питаше как е възможно двама човека да се обичат и въпреки това да не могат да са заедно. Ами понякога просто се получава така.

- Не ме ли обичаш? – попита той едва-едва, страхувайки се от отговора ù.

Тя го погледна, а очите ù блестяха от сълзи. Той се усмихна – да, тя го обичаше. Сърцето му заби учестено. „Може би!” Може би…

- Отново няма да се получи. И този път няма да издържа. – Сълзите потекоха по лицето ù. Вече не ги криеше.

- Не! Този път ще се получи!

Но… Знаеше, че тя е права. Нямаше да се получи. Сърцето му се сви от болка. „Най-гадно е, когато виждаш как всичко рухва и знаеш, че не можеш да направиш нищо” помисли си той.

Понякога, въпреки че двама човека много се обичат, не могат да са заедно.

Но защо това „понякога” се падна на тях, мислеха си те...

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!

АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ


Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.

Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам -
първа радост е за мене.

Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.

Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

Баба Марта бързала, мартенички вързала.

Мартеницата е малко украшение, изработва се предимно от вълнена или памучна прежда в два основни цвята - бяла и червена, с което българите се закичват всяка година на 1-март - празникът на Баба Марта. Този обичай се смята за уникална българска традиция, макар че в леко променен вид обичаят присъства в Румъния, където мартеницата се нарича martisor(мърцишор), но там мартеници носят само жени, докато в България ги носят всички.Този обичай всички да носят мартеници датира от векове по земите населявани с българско население. Някога в България са ги носели също само жените и децата, но след средата на миналия век и мъжете започват да се закичват с тях. С мартеници се закичват и българите в Западните покрайнини, които по времето на Слободан Милошевич носеха в джобовете си, заради страх от репресии от страна на сръбските полицейски органи. Българите в района на Преспа и Голо бърдо - Албания, както и всички в Македония също носят мартеници.В класическия си вид мартеницата представлява усукани бял и червен конец, най-често вълнени. Цветовете имат строго определен смисъл: червено - кръв, живот; бяло - чистота, щастие. Традицията е на първия ден от март най-старата жена в семейството да връзва на ръцете на децата пресукан бял и червен конец за здраве и против уроки. Затова с мартеница се украсяват сватбените китки и сватбеното знаме; с мартеница се кичи котлето, в което се дои първото мляко на Гергьовден; с мартеница се завързват събраните на Еньовден билки.Мартениците се носят до появата на първото цъфнало дърво или на първата прелетна птица тоест до настъпването на пролетта. След това се поставят под камък и по тях се гадае. Ако след един месец под камъка има мравки, годината ще е плодородна и удачна.
В някои краища на България с мартеници се окичват и домашните животни и плодните дръвчета. Понякога мартеницата се пуска в най-близката река „че да върви, както тече реката“.


Традицията гласи още, че щастие и късмет носи онази мартеница, която ти е подарена. Затова всички окичват на роднините и приятелите си мартеници и досега.
В Шоплука и Мелнишко вместо бял конец в мартеницата се вплита син конец (против уроки), а в Родопите се слагат още няколко цвята.

Една от легендите за появата на мартеницата гласи, че, когато кан Аспарух побеждава Византийските войници, той написва писмо за победата си и го връзва за крака на една птица с бял конец. Докато летяла обаче, птицата била забелязана от византийски войници, които стреляли по нея и я ранили. Въпреки че била ранена тя пристигнала успешно в българския лагер, но белият конец вече бил отчасти червен от кръвта, от раната. И от там е възникнала мартеницата, която се носи днес. Историческите извори обаче разказват за най-ранната поява на мартеницата - в годините 580-630-та след Христа. Арабските писмени исторически източници разказват за това как българските канове връзвали червени и бели конци на войските си за бойна сила, здраве и дълголетие.

ЧЕСТИТА БАБА МАРТА, Queen S

"Стъпки в пясъка"

Вчера гледах българския филм "Стъпки в пясъка" и много ми хареса. Препоръчвам го на всеки не само защото историята е много трогателна, ами и защото все пак е български. Искам да публикувам една притча, която главния герой разказа във филма, и за която и сега като се сетя настръхвам. Дано ви хареса и на вас и да гледате филма :)

"Господи, погледни самотните ми стъпки в пясъка и кажи защо винаги ме изоставяш в най-трудните моменти?" Господ отвърнал: "Не. Това са моите стъпки, защото в най-трудните ти моменти аз те носех на ръце."