четвъртък, 21 април 2011 г.

На колко си?...

Скъпо дневниче,
днес* ми направиха много хубав комплимент...
Имаше трима мъже в кафето, клиенти, които видимо попрекалиха с алкохола:
- МОМИЧЕЕЕЕ! Ше може ли за малко да дойдеш.
- Да, кажете?
- Тиии на колко години си? (и естествено следва преценяващ поглед от горе до долу)
- На 19.
- Хммм... Запазила си се...





*Историята е от преди известно време.

вторник, 19 април 2011 г.

Понякога...



- Искам те! – прошепна той. – Искам пак да сме заедно. Искам те… Обичам те… - и сведе поглед.

Беше му трудно да го каже. А защо? Обичаше я с цялото си сърце, а едва сега успя да ù го прошепне.

„И аз те обичам. Не спрях да те обичам” помисли си тя и също сведе поглед. Но вместо това му отговори:

- И двамата знаем, че няма смисъл.

- Защо?!

- Защото…

„Защо наистина?” Тя често се питаше как е възможно двама човека да се обичат и въпреки това да не могат да са заедно. Ами понякога просто се получава така.

- Не ме ли обичаш? – попита той едва-едва, страхувайки се от отговора ù.

Тя го погледна, а очите ù блестяха от сълзи. Той се усмихна – да, тя го обичаше. Сърцето му заби учестено. „Може би!” Може би…

- Отново няма да се получи. И този път няма да издържа. – Сълзите потекоха по лицето ù. Вече не ги криеше.

- Не! Този път ще се получи!

Но… Знаеше, че тя е права. Нямаше да се получи. Сърцето му се сви от болка. „Най-гадно е, когато виждаш как всичко рухва и знаеш, че не можеш да направиш нищо” помисли си той.

Понякога, въпреки че двама човека много се обичат, не могат да са заедно.

Но защо това „понякога” се падна на тях, мислеха си те...



сряда, 2 март 2011 г.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!



АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ


Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.

Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам -
първа радост е за мене.

Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.

Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

неделя, 27 февруари 2011 г.

Баба Марта бързала, мартенички вързала.


Мартеницата е малко украшение, изработва се предимно от вълнена или памучна прежда в два основни цвята - бяла и червена, с което българите се закичват всяка година на 1-март - празникът на Баба Марта. Този обичай се смята за уникална българска традиция, макар че в леко променен вид обичаят присъства в Румъния, където мартеницата се нарича martisor(мърцишор), но там мартеници носят само жени, докато в България ги носят всички.Този обичай всички да носят мартеници датира от векове по земите населявани с българско население. Някога в България са ги носели също само жените и децата, но след средата на миналия век и мъжете започват да се закичват с тях. С мартеници се закичват и българите в Западните покрайнини, които по времето на Слободан Милошевич носеха в джобовете си, заради страх от репресии от страна на сръбските полицейски органи. Българите в района на Преспа и Голо бърдо - Албания, както и всички в Македония също носят мартеници.В класическия си вид мартеницата представлява усукани бял и червен конец, най-често вълнени. Цветовете имат строго определен смисъл: червено - кръв, живот; бяло - чистота, щастие. Традицията е на първия ден от март най-старата жена в семейството да връзва на ръцете на децата пресукан бял и червен конец за здраве и против уроки. Затова с мартеница се украсяват сватбените китки и сватбеното знаме; с мартеница се кичи котлето, в което се дои първото мляко на Гергьовден; с мартеница се завързват събраните на Еньовден билки.Мартениците се носят до появата на първото цъфнало дърво или на първата прелетна птица тоест до настъпването на пролетта. След това се поставят под камък и по тях се гадае. Ако след един месец под камъка има мравки, годината ще е плодородна и удачна.
В някои краища на България с мартеници се окичват и домашните животни и плодните дръвчета. Понякога мартеницата се пуска в най-близката река „че да върви, както тече реката“.


Традицията гласи още, че щастие и късмет носи онази мартеница, която ти е подарена. Затова всички окичват на роднините и приятелите си мартеници и досега.
В Шоплука и Мелнишко вместо бял конец в мартеницата се вплита син конец (против уроки), а в Родопите се слагат още няколко цвята.

Една от легендите за появата на мартеницата гласи, че, когато кан Аспарух побеждава Византийските войници, той написва писмо за победата си и го връзва за крака на една птица с бял конец. Докато летяла обаче, птицата била забелязана от византийски войници, които стреляли по нея и я ранили. Въпреки че била ранена тя пристигнала успешно в българския лагер, но белият конец вече бил отчасти червен от кръвта, от раната. И от там е възникнала мартеницата, която се носи днес. Историческите извори обаче разказват за най-ранната поява на мартеницата - в годините 580-630-та след Христа. Арабските писмени исторически източници разказват за това как българските канове връзвали червени и бели конци на войските си за бойна сила, здраве и дълголетие.

ЧЕСТИТА БАБА МАРТА, Queen S

неделя, 6 февруари 2011 г.

"Стъпки в пясъка"

Вчера гледах българския филм "Стъпки в пясъка" и много ми хареса. Препоръчвам го на всеки не само защото историята е много трогателна, ами и защото все пак е български. Искам да публикувам една притча, която главния герой разказа във филма, и за която и сега като се сетя настръхвам. Дано ви хареса и на вас и да гледате филма :)

"Господи, погледни самотните ми стъпки в пясъка и кажи защо винаги ме изоставяш в най-трудните моменти?" Господ отвърнал: "Не. Това са моите стъпки, защото в най-трудните ти моменти аз те носех на ръце."

вторник, 11 януари 2011 г.

Продължение...

– Добър ден. Едно кафе Лаваца.
- Няма Лаваца.
- Аа, само еспресо имате...

понеделник, 10 януари 2011 г.

Малко успокояваща музика от пиано...