неделя, 27 декември 2009 г.

История на модата

ОБЛЕКЛОТО ПРЕЗ XX ВЕК
В края на века границите между видовете облекло се разчупват и оформянето на собствен гардероб се превръща в упражнение по стил за всяка жена. Единствената мотивация остава да “избереш себе си”. Коко Шанел изведе формулата още в началото на века: “Модата е преходна, стилът е вечен.”
НАЧАЛОТО: Жените излизат от домовете и се опитват да живеят активно. Гардеробът им се състои от десетки костюми с различно предназначение – за чай, за разходка в парка, за обяд, за вечеря, езда, тенис, за разходка с велосипед. Пищните поли се вдигат над пода. В Париж висшата мода диктува облеклото на жените от цял свят. Работят дизайнерите на Пакен, Уърт, Дрекол, Поаре, Редфери, Пату, които утвърждават явлението “haute couture”- висша мода. Жените от цял свят си поръчват два пъти годишно облекла при кутюристите и това явление остава да властва до 60-те.
През 1913 г. Поаре създава колекция дамски облекла без корсет и това променя силуета.
Световните женски движения се борят активно за равноправие(при гласоподаването например). Това се отразява и върху облеклото – дължината на полата стига до глезена и идва модата на късата коса, прокламирана от Габриел Шанел.
20-те години бележат върха на модния дизайн през столетието. В Париж работят Люсиен Лелонг, Мадлен Вайоне, Жан Ланвен, Уърт, Габриел Коко Шанел. Те обличат социално активните жени – тези, които работят и посещават изложбите на кубистите, негърските шоу-програми и руския балет. На светска сцена се появяват жените – личности, на чието облекло останалите подражават. Една от тях е Габриел ШАНЕЛ. Висшата мода свързва името си с нея. В този период Коко опростява конструкцията и предлага малка черна рокля, тайора, тренчкота, сакото-жилетка, панталоните, късата коса, падналата талия, плисираните поли и дори бижутата към своите модели.
Друга дизайнерка, Мадлен ВАЙОНЕ, преоткрива веревите, плисето, драперията, като ги поставя в една разчупена дреха. Това е жената – статуя.
Елза СКИАПАРЕЛИ свързва модата с изкуството. Резултатът: най-сетне талията е изчезнала, а с нея и корсетът от китова кост. Дължината се отправя към коляното. За роклите се използва все по-малко количество плат. По време на голямата рецесия това се оказва добре дошло. Мъжете предупреждават половинките си: “Надявам се, че харесваш дрехите си, скъпа, защото ще ги носиш още дълго!” Жените вече са политически равноправни, а многоженството в Турция отменено. Опростената конструкция дава възможност за масово производство.
30-те: В Париж работят великите дизайнери Шанел, Полен, Жак Хайм, Люсиен Лелонг, Нина Ричи, а модния журнал “ВОГ” разпространява тяхната мода по света. Формата на дрехата остава геометрична, а ширината на полата позволява да се танцува.





19 август, през 1883 г. е родена Габриел Шанел, известна като Коко Шанел - една от най-влиятелните фигури в модата от XX век, останала в историята с революционното за времето си включване на мъжки елементи в дамските облекла

Коко Шанел е родена в Сомюр, Южна Франция. Когато майка й умира, баща й я изпраща в сиропиталище към католически манастир, където тя се научава да шие. Кариерата й започва като дизайнер на шапки, а отваря първите си бутици през 1914 г. в Париж и Довил.

Саката на Шанел остават най-отличителния белег и запазената марка на "Шанел". Те се отличават с ръчно направени шевове, метални копчета и метална верига в основата си, която служи като тежест за запазване на търсената форма. Моделът е от 1964 г.

събота, 19 декември 2009 г.

...

МОМИЧЕТО.
Това беше първата й среща!
Преди месец си бе купила джинси, а още не беше излизала с тях. Стояха и добре, даже много добре – очертаваха хубавата й фигура, женствеността й се открояваше още повече, с две думи – беше „страшна”, както се изразяваха момчетата от нейния клас.
Преди да излезе навън застана още веднъж пред огледалото – отсреща я гледаше едно щастливо момиче, облечено с бяла блузка и кафяви джинси. Беше обута в кецове, така движенията й бяха по – свободни и леки… Погледна часовника си и лека усмивка пробегна по лицето й – излизаше близо половин час по – рано!... По улиците хората се обръщаха, за да изпратят това хубаво момиче, някои подхвърляха по някоя дума подире й, но тя не обръщаше внимание. Бързаше към мястото на срещата, като от време на време се застояваше пред някоя витрина и се разглеждаше доволна – отсреща винаги я гледаше едно наистина хубаво момиче!
Срещата беше пред пощата. Часовникът показваше 17:50, имаше още десет минути, но както от това, че е дошла по–рано – хубаво й е – затова е дошла по-рано. Момчето е добро, няма да й се изсмее…
Часът е 18:00…
Часът е 18:10…
Сигурно часовникът й е избързал? Сигурно…
- Извинете, колко е часът?
- 18:20…
Момчето го няма. А това е първата й среща…
Часът е 18:30…
Момичето си тръгна. Цялата болка на този свят то носеше със себе си. Не, то не вървеше – то тичаше и хората пак се обръщаха, за да изпратят това хубаво, разплакано момиче.
Прибра се у дома, влезе в своята стая и зарови разплаканото си лице под възглавницата…

МОМЧЕТО.
Днес беше на практика – втора смяна. От 14:00 до 18:30 часа. А днес имаше среща – в 18:00 трябваше да бъде в центъра, пред пощата. Имаше среща… С момичето, което толкова много му харесва.
Часът е 16:00…
Учителят по практика днес ще им поставя бележки!
Часът е 17:00…
- Господине, може ли да ме пуснете, имам работа вкъщи?
- Не!
Момчето дълго мислеше какво да направи. Да му каже истината? Той обичаше този учител – теорията я предаваше хубаво, разбрано, беше внимателен, обичаше учениците си! Особено много обичаше Момчето! Този дългокрак четвъртокурсник му припомняше младините му, пък и което бе истина – момчето беше добро, умно и скромно. На него можеше да се вярва…
Часът беше 17:30…
- Господине, много Ви моля да ме пуснете!
- Не!
Реши да избяга, но бързо пропъди тази мисъл. Не искаше по този начин да реши проблема си. Искаше по човешки!
Часът е 18:00…
Часът е 18:30…

УЧИТЕЛЯТ.
Уморяваше се – от работата ли, от годините ли, един Бог знаеше. Навярно беше от годините… Жена му почина преди години. Втори път не се ожени – заради децата и заради себе си – много я обичаше!
Днес щяха да дойдат инспектори, с тях щяло да има представител от министерството. Искаха да наблюдават работата на курсистите по време на една от плавките – тази, която се очакваше от 18:00 часа. Може би от напрежение се почувства толкова уморен, та нали това бе изпит и за него! Размени смените на курсистите – по-добрите остави втора!
И ето, че най-добрият иска да го освободи… Защо? Сигурно има причини – момчето не лъже, той го познава, та това е един от най-добрите четвъртокурсници! Не го освободи, момчето му бе нужно – с него учителят се чувстваше силен и все пак по спокоен, защото вярваше в него – беше интелигентно, знаеше теорията, питат ли нещо няма начин да не отговори! А ето, че момчето моли да го освободи. Да му каже ли за инспекторите? Не, няма да му казва нищо!
Момчето ще разбере…
Инспекторите дойдоха, видяха, питаха и си заминаха… Само дето учителят не остана доволен от момчето. То не искаше да отговаря, а учителят знаеше, че то познава материала, знаеше! И все пак момчето мълча!
Учителят вървеше бавно към дома си. И един куп въпроси: „момчето, момчето, момчето… Може би трябваше наистина да го освободи… Запомни очите му – бяха пълни с влага, имаше и мъка, и обида… Дори не каза довиждане на него, на учителя, който толкова много го обичаше… Момчето, момчето…”
Учителят се прибра.
Отвори вратата на детската стая и се изненада!
Дъщеря му плачеше, заровила глава под възглавницата…


Автор: Иван Ерулски

четвъртък, 17 декември 2009 г.

If I have to be...

If I have to be your best friend
If that’s all that I can get
Then I’ll take the job with honor
I’ll be the best one yet.
I’ll offer you my shoulder
I’ll show you how I care
I’ll be there when you need me
I’m not going anywhere.
If I have to be your best friend
The one who hears you cry
Then I’ll take the job with honor
I will take the job with pride
My love for you is stronger
Than you ever know
But for you to ever love me
I will have to let you go
You need time to find your purpose
You need time to sort your thoughts.
But when the course has ended
And the race is finally run
Remember it’s your best friend
Who has loved you from day one.

сряда, 16 декември 2009 г.

Един кон влязъл в един бар и казал "Аз съм кон" и си излязъл...





Два коня си пасат на една ливада. Единият по едно време казва:
- Айде да ходим малко по-нагоре, защото мисля, че там тревата е по-сочна.
Другият се обадил и казал:
- Млъкни бе, идиот, ние, конете, не говорим.

* * *

Един кон влиза в ресторант и си поръчва две кофи водка и две кофи кола. На другия ден конят пак идва, но си поръчва само една кофа кока кола. Келнерът го пита:
- А, бе, що не си вземеш и водка?
Конят отговаря:
- Защото, днес съм с каруцата.

* * *

- Моят мъж си въобразява, че е кон - оплаква се възрастна жена на психиатър.
- Яде само овес и оня ден си подкова краката. Може ли да го излекувате?
- Лечението му ще изисква много време и ще бъде много скъпо.
- Няма значение. Ние имаме пари. Досега мъжът ми е спечелил три конни състезания.

* * *

В един цирк имало кон, който свири и крава, която пее. След представлението един човек попитал дресьора:
- Как така правите че коня свири а кравата пее?
- Всичко е лъжа, конят свири и пее, а кравата само си отваря устата.

* * *

Лято. Пек. Баир. Каруцар набримчил конска кола нагоре.
- Ебати жегата! - казал конят. Каруцаря учудено извикал:
- ХА! За първи път виждам кон да говори!!
- И аз... - казала каруцата.

* * *

За какво си мечтае една кобила?....За кон на бял принц...

събота, 5 декември 2009 г.

Затвори очи...

Затвори очи. Легнала върху меката трева, тя се наслаждаваше на хубавото време. Обожаваше да е сред природата. Цялата тази зеленина наоколо, топлото слънце, синьото небе, по което тук-там се мяркаше по някое облаче, променящо формата си постоянно…
Радваше се че откри тази поляна. Намираше се сред гъста букова гора, далеч от селото. Изглеждаше сякаш там за пръв път идва човек. И този аромат на билки… Толкова опияняващ… А песента на птиците-сякаш слушаше симфония от някой велик композитор…
Тя продължаваше да лежи със затворени очи. Изведнъж в съзнанието й изплува един образ. Образът на момичето, с което прекара последните четири години. Хората ги наричаха „неразделните приятелки”. Бяха преживяли толкова много неща. Споделяха всичките си тайни. Спомени… Толкова много спомени имаше с това момиче… И хубави, и лоши…
Изведнъж някой я хвана за ръката. Тя се обърна и видя момичето! Нейната най - добра приятелка! Усмихваше й се многозначително. По начин, който само те си разбираха. Станаха и започнаха да тичат, хванати за ръка. Смееха се…
О, Господи! Какво й ставаше?! Та това не беше приятелката й, а любимото й куче. Беше покрило ръката й с голямата си лапа и я гледаше с учуден поглед.
Отново затвори очи. Главата й беше замаяна. Спомените я връхлитаха с такава бързина, че постепенно се смесиха и станаха като един…
Кучето до нея стана неспокойно и се размърда. Какво му ставаше на проклетото куче? Всичко беше толкова хубаво, а то…
Не! Нищо не беше хубаво. Откакто двете приятелки се скараха вече нищо не беше хубаво. Защо въобще се скараха? Какво стана? Какво се промени? Всъщност вече нямаше значение. Нищо нямаше значение…
Хапчетата започваха да действат. Тя разбра, че скоро всичко ще свърши. Усети го… Не й се искаше да става така, но вече нищо не можеше да се промени.
Беше късно за всичко…
Опита се да отвори очи. Искаше да види кучето си за последен път. Но не можа. Клепачите й натежаха. Една сълза се отрони от окото й, търкулна се по бузата и потъна някъде в меката, зелена трева… Последният образ в съзнанието й беше на едно момиче…
Отпусна се… Кучето започна да скимти, да обикаля около тялото, да побутва ръцете й. Ставаше все по-неспокойно. Накрая, когато разбра, че няма да я събуди, легна до нея и започна да вие.
Един облак закри слънцето. Започна да духа вятър. Птиците спряха да пеят. Едри дъждовни капки заваляха от небето и намокриха топлата земя. Но дори дъждът не можа да заглуши тъжния вой на кучето. То тъгуваше, защото неговата стопанка повече никога нямаше да го погали…